Симитчи

Гледам го - на човек не прилича, мръсен, мръсен... ръцете му черни като очите. Маха ми. Бъркам в портфейла за монети и приближавам.
- Симит, како? И чай има, има, само да искаш.
- Налей тогава, хайде.
Сядам на камък близо до желязната порта и се оглеждам. Момчето се изгубва от очите ми, изчезва някъде навътре в мезарлъка. Небето се е притулило, ще ни смачка. Под такова небе очите зреят с живеца на младите класове в полето, пробиват го с живот. Прилича на купол, изкован от звезди и надежди.
- Вчера падна Джемре, да знайш. Първото. Още две да има и край на зимата.
Подава симит, увит в окъсано парче вестник и чашка чай. Връща се за чайданлъка, някъде зад камънаците и гробовете.
- Тук ли живееш? Нямаш ли дом? Сам ли си?
- Имам, как да нямам, ей го, Юнус Баба ми е сахбията. Ратай съм му, чистя чалмата, гоня кучетата.
- От кметството ли те пратиха?
- Не, ма, како, не от кметството, от махалата. Къде да ида другаде зимно време.
- Е, добре, а симита?
- Симитчи ми го даде.
Хили се, а черната му уста зейва с потъмнелите зъби. Жилетката му е прокъсана, мръсна, има дупка на лакътя. Надянал е рязани галоши на босо. Симитчията. Те вечер не ходят, и мезарлъка не забикалят, симитчиите са все по новите пътища, понесли тави на глави, здрави и силни, подвикващи между спрелите на светофара автомобили. Малкият не млъква. Приказва и приказва. Лете помагал в кайвенето на центъра. Много туристи идвали. В най - добрите дни някои му купували шкембе и сирене. В лошите гладувал, ама тогава Симитчията го хранел. Бил на седем. Имал само сестри, женети далече, с много деца. Искал телефон, да снима. Искал да пее на туристите, знаел от новия рап. Щял да се снима как пее и да качи клипа в ютуб, ако го пуснат в интернет кафето. Да стане известен.
- Како, в България има ли евтини телефони, да ми донесеш един? Плащам!
- Има, момче. Как ти е името?
- Ибо.
- Ибо, не ти трябва телефон, а училище. И дом. И редовна храна.
За миг очите му потъмняват още повече и в тях проблясва страх, като светкавица. Прорязва ярко, блести и достига чак до мен. Малкия се обръща и хуква към джипа на мъжа ми.
- Аби, чай? И симит има, има, само да искаш.
- Е, дай да видим.
Гледам ги, играят. Подритват спукана топка, късат смокинови клонки. Юнус Баба мълчи в тюрбето и сигурно се усмихва.  Малкият спира задъхан, сяда, затваря очи и вдига длани. Рецитира Корана. Разпознавам някои думи, заслушвам се.
"Наистина, за онези, които не повярваха е безразлично, дали си ги предупредил, или не си предупредил! Все едно те няма да повярват."
- Ибо,  къде е сега Симитчията?
Момчето ме поглежда учудено и протяга ръка към Калето. От тук не се вижда, някъде отвъд кривите покриви и каваците е, близо до устието на Марица, обливано непрестанно от тъмните Егейски води.
- Там е. На коня си.
Съвсем притъмнява, време за тръгване. Ибо ми маха, повтаря да следя за второ Джемре, после за трето. Симитчията ги събирал в чашките на каменните лалета по плочите и с тях утолявал жаждата на мъртвите. Джемретата носели живота, да не забравям.
По пътя мълчим. Опитали сме от хляба на Симитчията. През прозореца на колата полята танцуват, разменят се - гъсти зелени стръкове, прегърнати и устремени към слънцето - рукола, пшеница, слънчоглед.
- Кого нарича Симитчията? Защо само за него говори?
- Азраиль, Меги. Ангелът на смъртта.

................................................
*
Джемре - В интервал от 7 дни първо във въздуха, после във водата и най-накрая в почвата пада джемре, което е един вид природен дух, според местните вярвания. Когато падне и третото се счита, че пролетта е дошла.

Мезарлък - гробище.

Симитчи - от турски - продавец на гевреци, предимно по улиците с тава на главата. 

Откъс от  "Енезкият Мадарски конник", "Шехризар".