22.01.14 г.

С дъх на Кешан

Тази страна няма да престане да ме удивлява...
Днес отидох до частна болница Кешан за преглед и се наложи да поизчакам. Седнахме с Емили на пейка под боровете. Зад ъгъла на сградата дочухме, че някой пее. Заинтригувани подадохме глави и гледам - четири селски лелки седнали на тревата и пеят ли пеят. Едни такива руменобузести, с игриви цепки вместо очи, в шарени шалвари и забрадки на цветчета, чиито крайчец от едната страна е подпъхнат под брадичката, а от другата - преметнат и залепен на главата.
"Хубаво пеете" казах, а те се запревикваха една през друга с тънички гласове, сбутаха се да ми направят място на тревата, Емили неочаквано се намери в скута на една от тях, захапала още топла питка със сирене и... аз, запленена от радоста, която бликаше отвсякъде, се чучнах до тях. Гьокхан бей бе нареден на рецепцията да ме регистрира, имаше опашка и доста си поседях при селските баби.
Наблизо мъж в костюм, стилна вратовръзка, и лице, скроено по всички правила на източното изкуство - издължени тъмни и топли очи, пухкави устни, вълниста коса, загладена зад ушите - тихо говореше по телефона.
- Син ми. - захихика едното бабе - доведе ме на преглед.
- Но от теб блика здраве.
- Е, сина да е рахат, дойдох.
- А другите?
- Ми той и тях доведе, да е рахат.
:)))
Такова пъстролико преживяване. Наслушах се на тракийски песни в двора на Кешанската болница, опитах вити банички с извара, маслинки и масло, домашен яйрян и ябълка, преизпълних се до горе с радост. Да не повярваш, че отчаянието не вирее дори в тази градина, в това преддверие, по пейчиците пред тези кабинети.
След доволно продължителната ни седянка синът все пак подбра бабите и ги поведе нагоре за преглед. Приличаха на пъстър жужащ облак, готов всеки момент да излее над света румено - златистата омая на простичкото човешко щастие.


...


Понякога наблюдавам очарована босоного дете или купчинка селски жени, седнали да чепкат вълна; последен модел ес класа на някой ухилен бизнесмен или буклите от фризурата на носеща се в облак парфюм ханъм ефенди в достолепна възраст. Може дрипаво дете, седнало да проси и кварталния еснаф, дето му подава куруш - два да си купи лимонада, или дори самият лимонададжия, забутал тежка лъскава количка по паветата към пазарчето в пек или мраз. Занаятчиите, забързаните хора на бизнеса, изпълнените с ентусиазъм учителки, качени на токчета, за да изглеждат по - високи от учениците в горните класове. Пенсионерите в кайвенето, цъкащи с език след всяка заметнала глезен покрай терасата му домакиня, бучащите стари телевизори, отбелязващи пореден гол или последната беля на Ердоган - дори към него не дочувам отправени упреци, има, но някак са заглушени, изпуснати с поклащане на глава, сякаш е внук на онзи дядо с кепето в ъгъла и в нотките се долавя единствено съжаление, не и друго. Сякаш както на мен понякога човекът от сергията с орехи край пътя ми вдига заканителен пръст и ми се усмихва: пак си без шапка, а духа. И целят този изпълнен с истории, приказки, аромати на топла храна и екзотични подправки, морски бриз или дъх на гниещи листа от последния дъжд в гората въздух. Приказно е. Наблюдавам, и се чувствам като онова босоного дете, здраво стиснало шарените шалвари на майка си. Очите ми винаги са пълни, и както каза Гери - сърцето ми расте. Расте и един ден сигурно ще се пръсне, защото толкова много обич, събрана между няколко черти, изрисувани на картата от човешка ръка не може да бъде ограничавана. После разбирам, че и в мен не се побира и хващам перото. И не мога да спра... Няма значение, че светът, за който разказвам навява хладни сенки някъде у някого. Те са временни. Турция ме научи, че всички сенки са временни.

Няма коментари:

Публикуване на коментар