Монахът от Козан

Не знаеше защо избра името Доминик. Звучеше му някак... религиозно. Изречеше ли го, притваряше очи и си представяше тъмен монах с бяла якичка и златна чаша в ръката. После идваха гласовете - ефирна бродерия, спусната надолу през разноцветните триъгълни прозорчета на тясната задна кула, където бе разположен олтарът. Тази църква бе сбъркана. Архитектурата и отричаше всякакви правила и канонични закони. Навярно затова и не бе освещавана никога, бе оставена на произвола, а съвършената и акустика не бе познала нито веднъж свещенически опявания и напеви. Всъщност, тук и свещеник не бе стъпвал, с изключение на монасите от миналото - разноцветни и разнородни като рисунките по стъклата - гърци, арменци, французи и дори турци. Манастирът Киликия не бе зачитан от православните патриаршии, нито от папата. Никой не го финансираше. Представляваше руина, съборетина, купчина стари камъни и стени, изрисувани от случайни художници, изобразяващи бития и лица, по - тъмни от цялата църковна история. Доминик се страхуваше от църквата -  това бе истина, която прозря едва след съдбовния си избор. Когато го запитаха къде иска да завърши тежките дни на земния си път и отговори "в Козан" бялото расо насреща бе потрепнало издайнически, като да бе полъхнато от невидими ветрове. Епископът не изрече и дума. Наведе се, положи бялата си ръка на обръснатото му теме, потупа го по рамото и побърза да се скрие зад писаните стени на светата обител.
Вече трета година бе в Козан. Понякога съжаляваше, напоследък все по - рядко. Очакваното знамение, потвърждаващо наличието на Бог дойде в първите дни на меката есен. Тук зима нямаше и целогодишно листата златееха и шумоляха, сякаш ангелски песни, но в онзи паметен ден той чу - бе съвсем сигурен - гласове от небето. Беше детски хор, тънички звуци, извити и кръшно политнали около тежките желязни шамдани, а ръждата по тях за миг се превръщаще в лъскав златен прашец, сякаш посипан от невидимото докосване на хорея. Веднъж му се причу и нейният глас, бе сигурен, пееше ясно и чисто, съвсем разбираемо и достъпно. Бе вдигнал очи и просълзен бе пропъдил видението, защото се плашеше да си спомня.
Елисавета. Кой знае каква лудост бе притиснала бедната и майка, та да я кръсти така. Нима не знаеше, че няма да се приеме добре, че човек живее с името си, че за цял живот я бе обрекла на страдание. Елисавета. Когато понечи да я заведе пред олтара , стиснал треперещите и пръсти наместо баща и, защото старият Тургут бей по - скоро би умрял, отколкото да стъпи в църква, той бе видял дните пред тях, изсипани като оризови зърна по синя хартия - ясни и отчетливи, един по един, всичките обречени на нещастие. Тя щеше да умре. Щеше да роди сина му, да го кръсти Йоан и да склопи очи завинаги. Виждаше го във всеки матов проблясък на бъдещето. Нещо в гърлото му се стегна, задуши го, не можеше и звук да отрони, помнеше само как я обърна, избута навън от църковните двери и захлопна вратата, спускайки тежкото метално резе. Отвън се разнесоха писъци, сърцето му се прокъса, той не отвори, вярвайки, че постъпва разумно и тогава чу писъците. Писъци на отчаяние, на болка. Старият Тургут бе простил, но братята и не бяха, и бялата сватбена рокля бе оцветена с алената кръв на моминското и сърце. Давут, най - стария и брат бе завързал парче от воала на позлатената дръжка на вратата.
Тръсна глава да отърси обърканите спомени и седна на замята. Отърка калните си ръце в кафявата власеница и обхвана глава. Болката се усилваше. Един от монасите - общо петима на брой - приближи мълчаливо, остави димяща копанка с лучена супа, прекръсти се и се отдалечи. Беше Франческо, позна го по кривите стъпки, сакатия му крак заваляше и разбутваше сухите камъчки по земята. Прихвана съдинката и засърба. Супата имаше вкус на мокра пръст и младо гюбре. Колкото и да миеше зелените стръкове миризмата оставаше. Захвърли лъжицата, надигна купичката и изсърба съдържанието наведнъж. После събра зеления лук, чесъна и картофите, които бе изровил, уви ги в полата си и тръгна нагоре към обиталището.
Тук живееха тихо, цяла година жив човек не минаваше, само козите приприпкваха по скалите. Въздухът бе чист и прозрачен, хладината - живителна. Петимата обитатели се движеха между руините досущ забравени сенки, два пъти годишно изпълняваха ритуали, които събираха очите им на едно място, а в останалото време общуваха само с жестове - протегната ръка с къшей хляб, друга - поливаща вода над умивалника, изсечен от камък. В началото често се питаше какво ги е събрало, навярно всеки от тях носеше сходна на неговата съдба, запратила го в дивите планини, далече от човешкото зло. Но простичкият живот опрощаваше мислите. Появеше ли се съмнение вятърът го отвяваше, треснеше ли страх - ангелите запяваха. Сам не знаеше до кога ще е тъй. Отговор и не чакаше, нямаше въпроси понеже. Всичките си бяха отишли с Елисавета.
Вечерта се прибра в килията си - малка ниша, доизградена с кирпич до основната вътрешна стена на манастира. Имаше две одеяла, оставени от дарители, дървена маса, листи и моливи за писане, които никога не употреби, и две черни Библии, с изписани в злато корици - старият и новия Завет, които бе поел задължението да пази - най - ценното притежание на манастира - до деня на символичното отваряне на златния казан с мирото. От този ден насетне книгите се поверяваха на друг за следващите четири години, но понеже друг нямаше, вече втори цикъл за тях щеше да се грижи Доминик. Следващата церемония се очертаваше скоро - Великден наближаваше с разпукването на пролетта и щяха да изнесат светото писание на двора, където да четат от него, разпечатвайки споените капаци на мирото. В стари времена този ден е бил истински празник. Събирали се стари и млади, вярващи и невярващи; изпълвали китния манастирски двор с песни и молитви, докосвали светлия мрамор с благоговейни пръсти и очаквали наддаването с тръпнещи сърца, защото само най - богатият можел да повдигне капака и да вдъхне благовонната страст на мирото. Монасите четири поредни сезона събирали растенията за божественото масло, после ги сортирали и обработвали на светлината на пълната луна, обърквали с молитвени песнопения и сълзи, откъснати от най - дълбокото на душите им и затваряли капака, който щял да пази мирото цели четири зими. А на пролетта накрая, ден преди Христос да бъде разпнат за пореден път, щели да повдигнат капака, да отсипят в стъкленица, която да пропътува половината свят, и остатъка да излеят от отвесната скала на Изток, за да може чудното растение да порасне и следващите години, подхранено от човешката вяра. Доминик премига - знаеха ли хората вкуса на мирото? Беше солен. Солен, като девичите сълзи на Елисавета, мъртвата майката на Йоан. Приближи към масата, докосна Библиите, отмести тежкия синджир, поставен отгоре им и отви парчето плат, в което бяха загърнати. Разтвори Стария Завет на произволна страница и зачете. Меката хартия прошумоля като дихание. Тази книга бе по - стара дори от Готското творение на Вулфила, родено под перото му край Дунавските земи над Тракия, и признато в Европа за най - истинно слово. Беше част от преводът на Седемдесетте, който се считаше за безвъзвратно изгубен. Когато за първи път видя книгите опита да запита монасите за езика, на който бяха написани. Бе изучавал сарогръски, еврейски, арамейски, латински, но знаците по листата бяха чужди и съвършено неопределими. Монасите поклатиха глави и не пророниха отговор, а след години, когато незнайно как вече четеше гладко, сам разбираше, че отговор няма. Книгите бяха вълшебни. По страниците им нямаше нищо, само стар, плътен прах, замазан в безброй човешки отпечатъци. Но с всяка следваща разртворена страница той четеше.
Постави скъпоценната вещ на мястото, седна на земята и опря гръб о стария зид. Разбира се, че в Козан нямаше златни казани, отдавна нямаше. Бяха ги отнесли другаде, заедно с всичко ценно от манастира. На велики четвъртък щяха да извадят очуканите, стари съдини, престояли в земята четири зими, да прецедят свещеното масло с тензухени кърпи от извлека, натопен в тях, да го налеят в единствената стъкленица, закупена лично от него на стария Улуски пазар в Анкара, от сергия на вехтошар, продаващ съмнителни антики, да излеят остатъка от скалата и да наложат поредната доза цветове в казаните за следващия четвърти поред Великден. Стъкленицата щяха да продадат на едноок търговец от Диарбакър, пристигащ всяка година да провери има ли стока. Пътят на мирото от там насетне му бе напълно неизвестен, но подозираше, че някъде го ползват за закваска и изработват огромни количества фалшиво миро за нуждите на безкрайния християнски свят, защото другаде липсваше вълшебното цвете за него, то растеше само по възвишенията на Козанските планини.
Изведнъж Цветните прозорци на кулата изпращяха, стреснаха го и с гръм се разбиха на безброй парчета. Не успя да повдигне глава, замижа и притисна ушите си - ангелският хор свистеше из въздуха между стените като проклятие - гръмовно и съдбовно. Звукът бе толкова ясен, че с висотата си разбиваше повърхности, проникваше през защитната черупка на тръпнещия му мозък и стягаше като с железни пръсти мисълта му - свита до невъзможност и отчаяние. Можеше да помисли само съкровената Аменна, да я спусне до извивката на сухите си уста и да чуе как излиза навън със свистене като глас, който се слива с гласовете на децата, протича в тях, попива и се свързва с напева на Елисавета - да, Елисавета бе влязла през проклетото цветно стъкло, бе стъпила на порутения зид и спускаше поглед надолу към него. Скочи и побягна, без да знае накъде. Не чуваше и не чувстваше, не можеше да извика, нито да спре. Петимата монаси не се виждаха никъде. Доминик изскочи на зелената трева отвън, босите му нозе потънаха в мекотата и, затича се, спъна се в камък, политна и пак се затича, притискайки уши с ръце до безумие и дерейки гърло с надежда да чуе звук... След миг се озова на скалата на Изток, от която изливаха мирото, изумен колко бързо бе я достигнал. Долу светлееха лампите от далечния град, като мъждиви светулки в тъмнината, напомнящи досущ нощта на звездното небе. Спря. Елисавета застана пред него с цялата си прелест. Гледаше я и не вярваше на очите си. Рижите и къдрици покриваха млечната белота на кожата, гърдите и светеха, едри и лъскави на оскъдната небесна светлина, разпръсната около нея като сияние. Ръцете и - копринени панделки, бяха спуснати, свенливо покриващи слабините и, а очите... очите мъглееха с най - прозирната феерия на ангелски прах, посипан по нежните и мигли като вълшебство. Чувствените алени устни се раздвижиха и до него достигна името му: Доминик...
Тя нямаше от къде да го знае. Бе се помонашил след смъртта и. Тя знаеше само родното му име, не можеше да го нарича Доминик, навярно сънува. Протегна ръка, докосна я. Бе мека и топла, приканваща и уютна, бе всичко, което се чуваше в този момент в главата му, изпълваше сетивата му, втвърдяваше мисълта му и разспускаше обятията му, стегнати от ужас и неразбиране. Приближи я, разтвори несигурно ръце и я прегърна. Тя не се отдръпна, нежно положи главица на рамото му и го целуна по шията.
В този момент целият му живот се завъртя като калейдоскоп пред очите. Майка му, с вечните си куки за плетене на кремава дантела, учителят по история, настоял момчето да бъде ръкоположено. Ая София, с изумителната си песен, приобщаваща християни и евреи, мюсюлмани и неверници на едно. Малката, френска католическа църква в Анкара. Любовта му към дъщерята на Тургут бей. Всичко. Държеше в ръце животът си, а косите му ухаеха на бадеми. На бадеми и на рижави рози. Стисна здраво. Усети собствените си нокти в дланта. Покапа алена кръв и той политна в безсъзнание над бездната.
На заранта петима монаси слязоха в недрата на Козанския манастир, поспряха пред железната порта, отключиха я с голям ключ и влязоха вътре. Единият носеше две Библии с празни страници, увити в платно и синджири. Слязоха по каменните стъпъла на ниския коридор и потънаха в мрачината. Долу двама повдигнаха тежък железен капак, а трети запали газениче, за да освети вътрешността на разкрилата се ниша. Вътре имаше три стари, почернели от времето казани с отворени гърла и един запечатан, сияещ в тъмнината като слънце.
- Имаме златен. Аменна.
- Аменна.
- Аменна.
Повдигнаха тежката съдина и я изкараха на каменния под отвън. Гърлото и бе запечатано с червен восък, по който ясно се различаваха черни латински букви: Свети Доминик.
Монасите разчупиха печата, наклониха казана, изляха съдържанието му в малка стъклена съдинка, увиха я с платното от Библиите, повдигнаха златния казан и поеха нагоре към Източната скала. Едва развиделяваше... Нежни розовеещи пръсти посегнаха от небето, погалиха златния съд и посочиха пропастта. Монасите обърнаха казана и го катурнаха надолу. После се хванаха за ръце, а розовите пръсти на зората ги повдигнаха като един и ги възнесоха.
Между стените на порутения манастир остана само ехото на безброй детски гласчета, напяващи в тишината една чиста, Воскресна Неделя.