22.03.13 г.

Драго

Животът ме бе разглезил. Ярките светлини в кадифените нощи, глухият тътен на езана, плиснал от минаретата на Султан Ахмед – 40 метра вяра, забита в синия купол на великопна Ориента.
Тихото безумие на Ая София наред със змийската колона на Хиподрума, напомняща изкушаващо удоволствие. Топкапъ мечтата на бедните туристи и кристалното стълбище в двореца Долмабахче. Евтините наргилета из крайбрежните улички, жадните погледи на момчетата, свити зад месинговата везба на чекмеджета с четки, кутийки за вакса и дребни монети. Босфора – гладната древна паст, погълнала историята на света от тук до чувствените обятия на Венера и обратно. Лъскавите лимузини, отвеждащи ме към сладостта на Изтока, потънала в кожи и злато; розовият диамант на гръдта ми, обкован с душите на най-евтините миньори. Вятъра – приказка. Миризмата на пържена риба и соления дъх на принцове с фракове за хилядарка, меки очи и топли устни. В Истанбул всяко момче е принц, всяка девойка – принцеса. Чистички, влюбени, романтични, плахи и изумителни. Такива ги видях за първи път, когато Ира – по-голямата сестра на покойната ми майка ме продаде на Исмет бей за 200 долара, а той ме качи на корабите в Краснодар, свали на непознатия бряг от другата страна и отведе до онзи хотел на оглед. Когато плисна русите букли по раменете ми, докосна коприната на страните ми и усети аромата на непорочност, потри апетитно ръце и ме заключи, за да остана неопетнета. После ме пазари на Назъм със сините очи за сума, наброяваща нули, колкото не мога да смятам. Живях три години в нечувания разкош на мансардни апартаменти, кръстосвах Таксим и веех коси в Аксарай, подсмихвайки се на ярката руска реч по паветата. Забравих коя съм – мъжките погледи и въздишки ме превърнаха в самородна перла, в бисер, раждащ се ежеминутно в сърцата на влюбените. До онзи нощен клуб в подземията на една старинна крепост, където полицията нахлу, навърза белезници по ръцете ни и ни отведе в отдалечен от приказката каракол, после ни накачули на стар румънски автобус и отправи към родна Украйна. По пътя мислех само за печените кестени, останали далече зад мен, тръпчивата сладост на сусамените зърна по симита и дъхавото опианение на кафето. Не помня кога стигнахме Капъкуле, жена с фуражка ме простреля с очи, удари на паспорта ми Deport – печат номер 1, откъсващ мечтите ми завинаги, и стъпих на земя, която никога през живота си не бях чувала – България. Мъглата скриваше сградите а падащата нощ ухаеше на мокра трева, на зелено и на утеха. Автобуса спря и висок говор на непознат език ме разсъни.
- Дай бе, дай ги, на ти парите, къде ша ги караш в Румъния, нали се знайм.
- Малко са. Вади още и ги свалям.
- Колко са?
- Седем. Две стари и една малка.
- На и ми се мащай от очите. Айде дами, напред!
Набутаха ни в скърцащ бус и откараха в къща, където свалиха двете по-възрастни жени. Останалите поехме по тъмни улички и завои, покрай красиви частни къщи и схлупени колиби, разбити тротоари и паркове с високи дървета. Пред една оградка съзрях яхта – бяла и чиста, кацнала там сякаш е птица, готова за полет. На следващата имаше черно платнище, завързано на панделка, разпокъсано от студа и дъжда, с неясен надпис отдолу, указващ нечия смърт. Странна страна, наистина странна. Спряхме. Посрещна ни пълна жена и ни вкара в салон, където имаше други подобни ни. Някои от нас още бяха със скъпите вечерни тоалети и навитите букли и облак приятен парфюм разля омая над сумрачния злак в стаята и аз потреперих – това място навяваше хлад. Като... в погребален дом, като в зиндан. Вечеряхме пица, поръчана по телефона и получихме инструкции, които не желая да помня. Набутаха ни в стая на втория етаж с тъмни като тъгата завеси, железни кушетки и скърцаща дограма, врата с ръждясали панти и протрит балатум на пода. Ползвахме обща баня с ръждясали кранове, слизахме в кухнята да чакаме клиенти и после ги водехме в двете по-добре уредени стаи на стопаните, където получавахме 30 лева за сеанс. Идваха гърци. Нахилени и мустакати, с едри банкноти, които вадеха пестеливо от портфейлите си и наричаха Драхми. Говореха на лигав, странен език и доказваха пред света непроменимата истина на Олимпийското мъжество. Тръгваха си бързо, за разлика от местните българи – мъже, поляти с евтин парфюм, облечени в ментета на адидас и найк и с дъх на уиски. Понякога пристигаше и някой пиян митничар, оставил жена си да го чака от нощна смяна, хвърляше валута по земята и ни караше да танцуваме голи върху масата за хранене, докато не захърка на стола и не се изсипе с трясък на пода. Манол – съдържателят на къщата идваше, прибираше парите, вдигаше пияният на леглото а нас затваряше в стаята горе. Не беше разрешено да излизаме докато не изплатим дълга си, но пролетта дойде като сън, в който едва се разпознавах и дебелата леля ни пусна да се разходим. Градът изглеждаше коренно променен. От двете страни на главната улица се издигаха ароматни липи, под клонаците им пъстрееха малки чудесни кафенета и се чуваше всякаква световна реч – сякаш един малък Истанбул, събран в шепата на пограничните зони. Млади момичета с дълги носове и мъже в спортни екипи лежаха по креслата и скамейките, подрънкваха пръстени и ланци и от време на време се чуваше духова музика – смуглите обитатели на поселението пееха и свиреха независимо от сезона. Един ден, докато се шляех безцелно покрай затворените след обяд магазинчета за турски дрехи и чаках да се свечери, пред мен изникна момче. Странно напомняше на турчин от предградията. Имаше сини очи и тъмна, къдрава коса, криви крака и усмивка, която залепи отпечатък в съзнанието ми.
- Кво ма! Не си ли виждала мъже.
- Моля? – вече говорех езика – странна смесица, която всеки леко би усвоил, знаеше ли турски и руски.
- Ей, сладурано, ма ти и български знайш.
- Очень приятно. Лена.
- Аха, и мне приятна. – той се захили, помаха ми и се скри в уличката отзад.
Дни по-късно влетя в дома на Манол с гръм и трясък, крещейки „Лена, Лена” и се изсипа отгоре ми като хала. Вонеше на евтина водка, спъваше се и ромолеше неразбираеми думи. Залитайки извади от джоба си малка пъстра картичка с лъскави сърчица по нея и ухилено ми я подаде. Прекарах нощта с него и останах очарована от нежността и вниманието му – крайно противоположни на грубия му език и неугледната външност. После свикнах с него. Идваше всяка нощ. Аз го къпех и парфюмирах а той седеше под душа с отпуснати ръце и поглед на тотално обречен. Беше смирен и хрисим, като слуга, кул, роб, откъсващ късове от душата си само за едно докосване. Потъваше в очите ми и се давеше в косите ми, възпяваше на странния си език мекотата на тялотото ми и плачеше, когато понечех да се откъсна. Имаше ли работа, седеше невидим в някое кьоше на дома и чакаше да приключим. После падаше в нозете ми – влюбен, отдаден, приемащ. Обичах качествата му, напомняха ми Назим. Междувременно събрах пари, изплатих си дълговете на Маноли, спестих доста и закупих клетъчен телефон, на чиито лъскави копченца набрах запаметения наизуст номер на своя Истанбулски благодетел, който ахна, дочувайки гласа ми отсреща и след дни пристигна, с намерение да ми изнамери нови документи и да ме отведе обратно завинаги. Момчето с къдравата коса не подозираше заминаването ми, не подозираше нищо – искаше само да е до мен и да усеща. Казваше се Драган. Живееше с майка си в стара къща отвъд реката на място, наречено Гебран, където имаше църква – различна, малка, също толкова странна църква, а свещеникът в нея натрапчиво ухаеше на вино. Една сутрин Драго дойде, хвана ме за ръка и ме отведе в тази малка църква, наниза на пръста ми кръгло зелено телче и ме помоли да се омъжа за него. Попът се посмя, после попя молитви за опрощение на греховете ни, подсказа ми да не влизам в Храм Божи по шорти и поиска 100 лева за церемонията. Погалих моят български любим по гъстите къдри, целунах го и поех на среща с Назим, готов с новия ми паспорт. Заминахме седмица по-късно, без да се обаждам на Драго, но сърцето ми се свиваше и препускаше при всеки спомен за него. В Истанбул вдъхнах живот. Назим бе женен, затова уреди за мен формален брак с местно момче, срещу заплащане и аз придобих кимлик, гаранции и сигурност. Купи ми дом – малка къщичка в китен квартал зад едно Африканско посолство, нае ми охрана и ме затрупа с диаманти. Две години по – късно, днес, едва завърнала се от семейно пътешествие до България, където в малката Гебранска църква кръстих сина си с чудното име Драго, реших да разкажа своята безумна любов и да стана писател. В църквата там свещеникът беше друг. Оставих му плик за Драго с чек и малкото телено пръстенче.

Няма коментари:

Публикуване на коментар