Спомени

От едно известно време си мисля за две случки от личният ми житейски архив...
Беше някъде след 2000 година, когато пътувах, за да уредя документите си, необходими за сключване на граждански брак в Турция. Трябваше да взема един документ от тук и да го отнеса във Външно министерство в София, за да получа апостил - един особен печат, който в Турция поставят с черно мастило, а в България - със синьо. Прибрах необходимите документи в папка, след като бъдещият ми съпруг бе обикалял по различни инстанции и бе събрал, качих се на автобуса и след една нощ слязох на автогарата в София. Но къде се намира външно министерство не знаех, затова отидох до чакащите на стоянката таксита и запитах първият от шофьорите:
- Прощавайте, къде се намира сградата на Външно министерство? От картата научих, че е някъде в центъра и съвсем близо, но не зная накъде да тръгна.
Шофьорът бе съзрял, че слизам от турски автобус и закачи на лицето си чаровна усмивка, отваряйки багажника за куфара ми същевременно:
- Ето, заповядайте, заповядайте, веднага ще ви откарам, близо е.
- Но аз не искам да ходя с такси, близо било, само за пътя питам.
- Бе близо е бе момиче, сядай ти казвам, ще те закарам - и дръпна куфара от ръката ми.
- Не мога да седна, не знам колко ще ми струва до там с такси и мога ли да си го ползволя...
- Бе нищо няма да ти струва, сядай в колата, аз натам щях да карам сега, ааа, няма да те оставя да се изгубиш по София.
- И все пак колко струва с такси до там - настоявах аз, преди да се кача.
- Ще си опрайм сметките, нищо не струва като ти казвам, нищо работа, ей го къде е...
Качих се и потеглихме. Наистина се оказа близо, макар да не съм съвсем сигурна, заради завъртените и заобиколни улици, но се надявах наистина да не ми вземе скъпо, или както спомена - да ме "хвърли", докато пътува и без друго натам.
Пристигнахме. Пред сградата имаше дълга опащка чакащи, служителите тъкмо бяха отворили и още включваха компютри и техника, приготвяха се за деня. Още с влизането в двора един господин ми каза, че бил последен на опашката - практика помежду им, за да има ред - всеки новодошъл питал след кого да се нареди. Понечих да си взема куфара, но таксиджията вече летеше към малката пристройка встрани, където работеха преводачите и ме дръпна натам.
- Виж сега момиче, ти тука не знаеш кое как, аз имам приятели, сега ще те вкарам без ред, няма да чакаш, и без друго всеки тук е с големи фирмени документи, твоето листче ще го печатнат набързо и ще те откарам на рейса.
- Ама аз не бързам... ще си почакам, вие ми дайте куфара, моля.
- Бе остави го сега куфара, ела тука. - и влезе при преводачите, където му обясниха да се нареди отвън на опашката. После ме изведе навън, гръмно запита кой бил последен и започна да се разправя с последния да ме пуснел пред себе си.
- Моля ви, дайте ми куфара, аз ще се оправя от тук нататък...
А парите за превоза и услугата??
- Колко ви дължа?
- 80 лева.
- Моля? От автогарата до тук 80 лева??
Ококорих изненадана очи и се огледах - всички присъстващи ни гледаха и слушаха.
- Ми да, ти колко искаш.
Обърнах се към чакащите и ги запитах колко струва с такси от автогарата до Външно министерство. Никой не продума.
- Човече, как 80 лева, то от Турция до България с такси е 100 лева, ти ми искаш 80 за 5мминути с такси...
- Бе я давай парите, аааа, не стига, че я докарах, фръцлата, ами и работа и свърших, и на опашката да я пуснат без ред я уредих, и с преводачите я запознах, а тя ми се чуди. Давай бързо 80 лева иначе няма да си видиш куфара!
Гледах го изумена как седи нагло пред мен, гледах и хората наоколо - всички свели очи, никой не се обаждаше. Прецених, че навярно наистина му дължа толкова, извадих портфейла си и му платих. Но бях притеснена - ами ако нямах нужните пари? Ако не можех да му платя - какво щеше да стане тогава? Той свали куфара и си тръгна. В това време навън излезе служителка, която попита има ли някой с документи от лично естество, не фирмени. Бях само аз, тя ме въведе до гишетата без ред, предложи ми да седна и да изчакам 10 минутки докато извърши процедурата вътре и ми върна подпечатания документ с пожелание за лек ден и успешен брак.
Благодарих и си тръгнах. Но не знаех пътя за автогарата.... затова прближих такситата на стоянката и запитах първото колко ще ми струва до автогарата.
- Ми около 2 лева. Заповядайте, ако искате да ви откарам.
Качих се и се разплаках. Не заради изгубените платени 80 лева а заради... заради много неща. Безбожието, увълчването, желанието да прецакаш другия и липсата на каквато и да било причина да се доверявам. Таксиметровият шофьор остана изумен от случката и ме отведе до охраната на автогарата, като заедно с мен обясни там за кое такси става дума. Момчетата от охраната обиколиха да го открият, но без надежда, както споделиха - бил си изкарал надницата за деня и скоро нямало да се появи там. Пих едно кафе в капанчето на автогарата, качих се на автобус за Турция и си заминах, отказвайки се от разходка и нощувка в любимата столица. Ден след пристигането ми в Турция се оказа, че документа, подпечатан в София не важи в Турция - бяха ми сложили син апостил. Върнах се обратно, с нов черен апостил, поставен в Турция, който в София не приеха. И за трети път, след много разправии от страна на съпруга ми за да получим син апостил за София, най-после се сдобих с разрешително да се омъжа за турски офицер. И на третото пътуване... от страх да не изгубя така важният документ със син печат, заедно с портфейла ми и дамската чантичка ги сложих в найлонов плик и ги държах в скута си по време на целия път. Но съм заспала... вече близо до София съм заспала и найлоновата торба неусетно се изнизала от ръцете ми. Слязох на автогарата, автобусът потегли и аз се огледах за пари, с които да взема такси до Външно министерсто. Нямаше ги. В портфейла ми, освен сумите, които носех за скъпата услуга с апостила и други - които да изпратя на роднини, освен личната ми карта без която процедурата нямаше да се осъществи, имах и военни документи, които нямам право да изнасям от Турция, и не знам защо бяха в мен... Ако командирите на мъжа ми научеха, че разнасям тези документи с мен, Гьокхан щеше сериозно да пострада. Не можех да се задържа на краката си от напрежение, свлякох се на пода и заридах. Изобщо не помня кое и как, или къде съм... в ума ми светеше само факта, че нямам нито лична карта, нито пари, нито син апостил, нито важните военни документи. Някакъв човек приближи и ме попита какво се е случило, друг ме повдигна, трети, явно схванал проблема започна да ме успокоява, че знае как да намерим автобуса, дошъл от Турция. Намери се някакъв таксиметров шофьор, младо момче, което ми предложи да ме закара до гаража на автобусите без да ми вземе пари, човешки било, трябвало да си помагаме. Благодарих му и тръгнахме. Намерихме гаража, автобусът не беше там, таксиджийчето заразпитва, говори с няколко човека, разбра къде е автобуса и забързахме за друг гараж. И ето го търсеният рейс - насреща ми, дори шофьорът все още беше вътре, чистеше го. Аз от радост или стрес, не знам, не можех да говоря, затова момчето от таксито разказа какво се е случило. Шофьора отиде до назованата по номер седалка, огледа я, забави се доста... и се върна с моята найлонова торбичка. Започнах да му благодаря и посегнах да си взема ценните вещи но той ме перна пез ръката с думите:
- Чакай, чакай, я да видим първо това твое ли е наистина. Казвай коя си.
Казах.
- Колко пари и в каква валута се съдържат в портфейла?
Изброих.
- Какви документи има в торбата?
Назовах ги.
Той впи изпитателни очи в мен и дълго ме гледа. Накрая ми подаде плика.
- Благодаря ви много. Спасихте ме от безумни неприятности. Не всеки на ваше място би постъпил така...
- Не съди никого, радвай се, че си намери вещите.
- Как се казвате? Мога ли да се отплатя по някакъв начин за добрината ви?
- Не ме занимавай, момиче, имам работа.
- Името поне...
- Ахмет.
Аз бях толкова щастлива, че по турски обичай целунах ръка на човека и му благодарих на турски език а той смутено се дръпна и се скри в автобуса. С шофьорчето напът за външно министерство после заедно решихме, че след като шофьора не иска да му се отплатя, може да отида в офиса на фирмата, в която работи и да напиша благодарствено и похвално писмо за него до началниците му. Така и направих. На следващото си идване в България отнесох писмо на двата езика, в два плика - едно за шефовете на този съвестен работник шофьор, и друго - за него, като прибавих бутилка скъпо уиски от корекомите на безмитна и красива шоколадова бонбониера, защото можеше да не пие. Сложих в плика и 100 лева - знак на признателност, и защото, бях сигурна, тук всеки има нужда от пари. След година се отбих в тази фирма да се видя с шофьора, бяхме заедно със съпруга ми, искахме да го вземем и да го почерпим някъде нещо - бира, кафе, все едно... да се запознаем. Нямаше го, вече не работел там, а колегите му, чули за случая,  споделиха с мен, че така не се прави - трябвало лично. Защото нищо от моите подаръци не бе достигнало до него.

...