3.02.13 г.

Хохолок


На книжката му пишеше Павел Льопа, но той не знаеше да чете и помнеше името си само Льопа, както го наричаха всички.
Приживе баба му понякога му казваше Павлик, но ехото за нея и милите и очи бе толкова далечно, че не намираше път към ума му. В онзи злощастен ден обаче мъжът с бастуна го назова с цялото му име и плашещите пламъци в очите му задавиха Льопа до безмълвие. Не успя да възрази. Стана, нахлупи капата и тръгна след него.
Навън бе смразяваща руска зима. Ледни ножове вилнееха из вкочанения въздух и свистяха на милиметри от дъха му, твърди и безжалостни снежинки, големи колкото педя плющяха лицето и той нищо не виждаше. Вървеше бавно след шейната на господина, хванал здраво задната дръжка на кошницата за багаж и от време на време побутваше ако запре в някоя преспа, та да помогне на кончето. Малко беше още, рано му бе за впряг, но Бастуна не пита. След час се озоваха пред кованата врата на познатата сива къща, зад която се процеждаше светлинка.
- Пристигнахме. Отваряй вратата!
Льопа скочи и дръпна дръжката, докато господина се изхлъзваше от стъпенките и му подаде ръка. Бастуна я отблъсна. Влетя в къщата като хала, тръсна се на голямото червено кресло и кресна за водка. От ниша в стената като видение се отдели девойка с шише и стакан в ръка, наля му, изчака да я гаврътне, наля му втора и пак така безшумно се скри.
- Какво чакаш, марш горе! И да си свършиш работата добре днес, че те оставям гладен!
Льопа преглътна и затътри нозе по дървената стълба към втория етаж. В стаята този път имаше три девици. Без да ги поглежда пое подаденото му шише, изпи съдържанието и си свали панталона. Замижа. Някой го бутна на лежанката до стената, беше го страх да гледа. Стискаше зъби, като че ще го бият и искаше да не чува кикота и хленча на жените, да не усеща меките им ръце и сухите устни.
- Бързо, бързо, оправяй полата! Другата! Господина не обича да чака! Бързо!
Момичетата се изреждаха една по една върху Льопа, изцеждаха и изсмукваха до капка живота от него, но горчилката от шишето вършеше чудеса и всичко беше наред. Свърши се. Той се надигна, все още стиснал очи, опъна си гащите, завърза колана и излетя от стаята като попарен. Долу Бастуна се бе надигнал и с нетърпение потропваше по мозайката.
- Тръгваме!
От години всеки ден се повтаряше едно и също. Вечер държаха Льопа в тъмна стая без прозорци, на крива метална кушетка, сглобена от наставени две, да побере длъгнестата му снага. Беше по-висок от връсниците си като момче, по-висок от всички хора на земята, главата му опираше тавана на всяка богатска къща, в която влезнеше а раменете му приличаха на гърба на огромен гардероб. Бабината му колиба покрив нямаше затуй беше израстнал толкова, като житен клас, отправил стъбълце към слънцето, сигурно заради житната каша, с която го хранеше тя. Денем помагаше на двора. Доеше козите, ринеше на конете, мъкнеше тежки ведра от кладенеца и миеше стълбището. Хранеха го с една дървена паница, която често поделяше с Настя - най-старата козица на Бастуна. Животинката имаше плашливи очи и Льопа все гледаше да я опази я от някой ритник, я от заколение, мучейки срещу здравеняка Иван с ножа като зададе пятницата. Всеки петък изнасяха едно яре, а в неделя и по някоя ялова овчица. Настя не беше имала дребни и едва я опазваше. Не знаеше как да говори, никой не го беше научил. Помнеше да си отваря устата за ядене и вода. И за водка, ако някой му даде. Огнената течност топлеше свитото му гърло повече от горчилката в сивата къща.
Със същата съдба в тяхната усадьба* живееха още трима осиновени братя. Андрей, Паша и Алик. И те бяха високи като Льопа и имаха силни гърбове и ръце. На тях им харесваше онова, което вършеха и живееха щастливо. Само Льопа не искаше, но нямаше как. Бастуна правеше деца, силни и здрави, светлооки деца с дълги бели коси, които продаваше в Тюмен и подземните мини на Сибир за златни монети. Льопа не знаеше защо тези деца трябва да са силни и красиви. Льопа искаше само да опази Настя, да я спаси от смърт.
- Време му е. - Господина тръсна лулата и се зае да я пълни с тютюнец от черната кутия на писалището. Засука мустак, досущ рисувания портрет на стената.
- Затова ли го нарече по име?
- Аха... Нали знаеш, 7 години, не повече. После започват да питат. В неделя ще го закарам на панаира. Ще звънне със злато, като не може да приказва.
Очите на жената, приседнала на крайчеца на канапето насреща му светнаха жадно.
- И ще стане мой.
- Твой. Както го искаш. Докторке.

На сутринта в неделя Льопа се сепна - събудиха го по-рано от друг път. Нагиздиха го с лъскави червени одежди и му препасаха богатирски меч. Благодари и затърча към Настя да и покаже. Беше му мила, пети месец носеше козленце, пръчле. Даде и сухи листа, беше и ги набрал още есен, целуна я и обеща да се върне. Бастуна го чакаше отвън, бяха изкарали голямата шейна, шарената, с четирите коня. До него беше и госпожата, увита в кожи. Наведе глава и седна зад тях. Не беше виждал панаира, но беше слушал другите да разказват със светнали очи. Чудо било, от всичко имало там, всеки се веселял и пеел. И въртележка имало, която качвала децата чак до звездите с голямото си сребърно махало. Очите му се изцъклиха и едва не изскочиха като зърна шаренията и тълпата. Пъстри забрадки се мятаха в бързи танци, червени ботуши ги обграждаха, имаше гармошки, качета - пълни до горе със сгущьонка и буренца с квас, кукурузени връзки и червена захар на клечки, пироги с творог. Продавците подвикваха и се смееха, разливаха самагон по халбите и вдигаха тежки наздравици след полата на някоя завъртяла се вихрено мамаша, подрънквайки по чугунените съдини, наредени на масите или със златните накити, накичени по ръцете им. Тук зима нямаше, свирепите очи на нощта бяха останали в сивата къща и Льопа гръмко се засмя.
- Слизай. Ще впрегнем тебе в шейната.
Той учудено се огледа, но Бастуна говореше точно на него. Измъкна се от седалката и пое запотената чаша водка, която му подадоха. Гаврътна я наведнъж с едно отмятане на главата.
- Сега сваляй наряда. Гол!
Подчини се. От някъде беше изникнал Паша и стискаше в ръце неговата Настя. Не можеше да я види, очите му се смъглиха и се надуха като зачервено виме. Свали кафтана и изтърпя да преметнат впряга отгоре му. Стегна жилите на ръцете, изви врат и изтръгна от пресъхналото си гърло най - безшумния стон на болка, който до тогава не знаеше. Напъна се, веднъж, дваж, повдигна тежката метална шейна и я завъртя към Бастуна. Понесе се вихрено след нея или напред, помете де що нозе и ботуши зърна и завъртя към госпожата, зейнала в средата на пътя. Тълпата народ, насъбрана от зрелището ревна с възторг а Льопа видеше само разпорения корем на Настя.
Спря на място. Заваляха пари. Всички сякаш крещяха в едно, ръкопляскаха и се дивяха на силата му. Към него посегна Паша, подаде му наградата, вдигната високо над калпака - печена коза, кървяща още, зачервена, тръпнеща. Льопа понечи да се дръпне, но бастуна на господина опря метално жило в гърба му. Замижа и отхапа. Задъвка. Мислеше за пръчлето. Вдигна ръка, омаза лице с кръвясалото месо и без да мисли го заби в лицето на осиновителя си. Събори го, стъпка го, народа се разбяга, изплашен от големите му ръце и камшичения му поглед, а Льопа с два скока се озова на пътя, с две крачки - отвъд и още малко да стигне до къщата. Обърна яхъра, избута качетата край дувара, събори пръчките от ланшната лоза, стъпка тютюневата кутия на Бастуна и се скри в стайчето си. На кушетката видя ярето. Едва белееше, малко такова, живо ли, не ли. Сгромоляса до него на земята, извади изтръпнала длан, позабърса мазолите в рогозката и посегна да го погали, после го вдигна. Лекичко, като с любов. Както муцунката на Настя побутваше. Едва го положи обратно и нещо го погали и него. После усети желязната игла на госпожата по вената на врата си и чу гърления и смях.

_____________________________
*
Хохолок – едно от значенията на думата е цветен семенос.
Усадьба – чифлик.

Няма коментари:

Публикуване на коментар