Иванушка прогулкин

Едва бях навършила пълнолетие когато в живота ми се появи един сударь. Носеше жакети с двуредно закопчаване, бакенбарди до брадичката и ми подаряваше бели дантелени ръкавици. По онова време, дребна, романтична девойка, очарована от творчеството на Лермонтов с мечти, изваяни от руска кафява захар и пясъчни кулички по брега на Сочи, аз бързо хлътнах и прописах сладникави, оставящи лепкав вкус по сърцето стихове, които полагах на розова оризова хартия с изрязани със зиг-заг ножица краища, сгъвах и пазех в малки, бели пликове за писма. Писма, които така и не изпратих. Срамувах се. А той бе настоятелен. Пазеше голямата кована врата на българския тръст със стоицизъм на офицер, кимаше уважително към всеки мръсен работник, минал край него и подготвяше речи за ушите на баща ми – бъдещият му тъст. Татко от своя страна твърдеше, че не го занимават ловци на зестри. Настояваше, че не иска зет, който живее в даль далекая и пропуска „гражданин”, а още повече – „товарищ”.

- Що за нахалство! Непризнание на Октомврийската велика революция е това! Да ми го махаш от очите!

- Но, папочка...

Папа обаче беше безмилостен. Натовари ме на влака за Пятигорск с големия жълт куфар на майка ми – спомен от студентските и години в Москва и ме прати да уча на подготвителния в ПГПИИЯ за учительница. Живеех в руското общежитие на четвъртия етаж, сломена от носталгия по Ваня. Един ден му написах писмо. Писах и плачех, плачех и писах и след безбройните излияния на поетичната ми недозряла душа теглих чертата и простичко го поканих да дойде при мен. Пристигна ден след получаването на писмото, настани се на пода в малката ми стая и заживяхме като Иван царевич и Альона прекрасная. Всяко утро моят Дартанян ми носеше букетче цветя, набрано от градината пред университетската сграда, вареше ни чай и рецитираше на глас любими стихове, паднал на колене пред смаяния ми поглед. Бях влюбена до уши. Дълго рошех русите му къдрици, целувах сините му очи и се губех в топлите му устни. Издържахме се с търговия. Продавах на черно маратонки „тренинг” и „ромика”, които арменските таксиметрови шофьори купуваха като топъл хляб, давах парите на Ваня и не пропусках занятия. Баща ми не подозираше какво правим – информираше ли ме, че пристига, Ваня събираше нещата си и се скриваше в стаята на колежките в края на коридора. Татко носеше провизии и пари, оставаше за няколко часа и поемаше към Раздвяни, доволен от мен, а ние хвърляхме до тавана пухкави възглавници и в стаята летеше перушина и любов, после слагах дантелените си ръкавици, кожената яка и брошката от Ванината мама и тръгвахме да отпразнуваме хубавия си живот на бутилочка водка и ротсбиф Петровский в заведението през две преки, известно с ексклюзивната си авторка кухня. Понякога излизахме и по-надалеч, чак до някоя странична автономна република на прогулка, когато средствата позволяваха а папа беше в България. По време на тези пътувания Ваня ставаше мълчалив и умислен, далечен някак и дълго съзерцаваше тъмнината през разтворените прозорци преди да ме целуне и да поеме на усамотена разходка навън. Рядко го следвах – вечерите на мюсюлманите изключваха присъствие на жени. После дойде зимата а с нея – и новината, че ще имаме бебе. Прекъснах занятия, от което последва преместване в малка квартира на 30 километра от Пятигорск в чудната деревушка Воднянка, където кравите приличаха на индийски божества а краварките носеха революционни рубашки. Ваня беше поет. Не можеше да работи за да пише, затова на работа тръгнах аз. Сутрин рано, когато снегорина задавяше горската тишина с бръмчене и скърцане, надявах високи до коленете гумени ботуши и непромокаема куртка с надпис „Коровник Воднянка” и тръгвах да доя Маша и Муся – личната ми отговорност в края на селото, с току-що закупения в колхоза нов апарат за доене, да слушам историите на председателя фронтовик Артьом Степанович и песните на краварките – все мили жени със зачервени страни и топли очи. Живеехме дружно и весело. Вечер се събирахме да полеем солена селедка със студена водка а аз броях на глас движенията на бебето – бъдещия руски герой на труда, когото щяхме да кръстим Саша, на Александр Сегеевич, великият руски поет.  Молех се да не е момиче, за да не носи някое издаващо произхода име като моето – Алейна, от което ясно личеше българо-турската ми кръв, редовно припомняна ми от Ваня. Вярно, нямах двуметровите бедра на Лариса, жената на тракториста, нито златните букли на Федоровата супруга, но със закръгления си корем и дългите тензухени ризи на Ваня приличах на истинска руска крестьянка. И бях щастлива, бях много щастлива. Когато раждането наближи и в малката ни кухня на голямото желязно легло акушерката Ирма постла дебел зелен чаршаф и постави между зъбите ми дървената дръжка на един стар тирбушон, лисна в гърлото ми стакан самагон и запретна ръкави, съзнах чудото на любовта. Онзи тежък, оловен момент, когато тялото се разтваря като разсъмване, обагрено от алена зора, за да даде път на новия живот, дългите часове страдание, увенчани с изобилието на радостта и неописуемата изненада, когато новороденото същество разтваря за първи път очета. Беше момиче. Ваня искаше син, затова стана, нахлупи бомбето си на сударь и излезе да се разтъпче, без да каже и дума. Повече никой не го видя. Татко пристигна, изпълнен с нежно чувство към първото си внуче, за два дни намери свещеник, който отказваше да кръсти детето далече от дървените църкви на великата Русь, но срещу бутилка „Джони Уокър” склони и отпразнувахме кръщене. Дъщеричката ми бе тъмнокоса и тъмноока, досущ самата мен, затова я нарекохме Анка, на майка ми. Татко не искаше и да чуе за „Коровник Воднянка” и новия апарат за доене. Събра вещите ми, гушна бебето и ни качи на влака за Раздвяни. След шест месеца поднових обучението си в Пятигорския институт. След още шест се записах в дружеството на поетите и прописах проза. Девет месеца по-късно се отпечата романът ми „Иванушка прогулкин”, наречен на моята голяма любов – Ваня - моето единствено любимо същество, единствената ми скъпоценност. За представянето му обиколих половината СССР. В една от автономиите на Грузия, в бара на лобито на малък изискан хотел с агента ми седнахме да полеем успеха. На отсрещното сепаре някой каза „сударь”. Обърнах се. Моят Ваня тъкмо разтваряше пакет дантелени ръкавици и целуваше по устата един смугъл, къдрав арап.

________________________________________

Тази глупост се роди след разговор с приятел в чата днес, който ми каза, че „Джони Уокър” на руски език следва да бъде „Иванушка прогулкин”.