И тая заран като всяка друга Кръсничка извади връзката ключове, хвана най-дългия, черния с ръждивите петна по него и го мушна в ключалката на желязната резбована врата на Хоремага.
Денем отваряше рано, да могат децата да минат на път за училище и да купят от сочните медени вафли, нагледно подредени на тезгяха до сиренките, баничките и милинките и да не гладуват в рейса по пътя. Разтвори широко единствения прозорец в дървена рамка, вдъхна свежия въздух и се намръщи – снощи пак беше седяла до късно зарад Тилчовия Ванко, де почваше с бутилка алтай и разправяше на всеки наминал, че оставя пиенето, пък после една биричка, още една, ако има и ракийка кой да го почерпи, и винце – не отказваше, че и лимонада доливаше във винцето, да разреди. Имаше – нямаше десетина мъже в цялото село, дето не пропускаха да поседнат в Хоремага на Кръстничка, все стари дядовци, а ние децата притичвахме на прибежки, поглеждахме от някой ъгъл и се кискахме на зачервените им носове и дрезгави подвиквания, а напреднеше ли вечерта – бягахме и се криехме в беседката насреща и от там гледахме кой кого навиква. Последно време не беше така, а уж дните все да си приличаха. На яката на Кръстничка цъфна сатенена черна панделка. Сама я беше ушила, беше ушила за всички от селото, а на баба Тилчовица – и черна дантелена забрадка от топа дантелено кадифе, останал още от чеиза и. Щеше някога да е рокля с престилка, с бяла якичка, от онези де носят по градовете, ама Спас се спомина рано, твърде рано и тя така и не се облече. Под сърцето си носеше чедото му – Спасийка, и отказа да носи траур. Жив беше. Щеше да писне след някой месец в люлката, да озари тъгата и да я усмихне. Кога се роди момиче скри топа дълбоко в сандъка и повече не го погледна тааа до черната събота, коя повали младата Иванкова булка. Отиде си булчето. Без време си отиде, от болест ли, от друго ли. Кръстничка обърса праха по лавицата с дълги, зелени бутилки в кои събираше стотинките. Имаше по една, две и десет. Пет стотинковата пара беше едра и не се побираше, та тях ги редеше в буркан. Имаше всякакви – и лъскави, и помътняли, имаше даже и зеленикави и ръбестата петица и лъвчето на гърба едва се видеха, ама лъснеше ли ги с едно парцалче и малко сода, даже годината си личеше – 1962. Тогаз се роди Спасийка, в ден втори на Май, 1962. Но най – скъпа и беше сребърната пара, с ширит по края, още от 16 година, подарък от татьо и, петдесетстотинкова. Вечер, кога нямаше никой и само скакалците се обаждаха от треволяка насреща, сядаше на обърнатата щайга пред Хоремага, изсипваше стотинките в една паница и бавно и старателно ги лъскаше, а сребърната завиваше и в салфетка – да не потъмнява. Все я подкачахме за тях. Имане ли трупа, банка ли реди. А тя се смееше и ни пъдеше: „И за вас ще има стотинки, и до вас ще стигнат, ами да не дава Господ да е скоро”. Споглеждахме се неразбиращи и хуквахме, луда беше тая жена, ама нека, щом едни стотинки са и останали. Само Анчето не се смееше и една заран, кога би камбаната два пъти и дядо Руси се завтече към гробето с кюрек и лопата, без да обели и дума, ни събра и поведе към Тилчовата къща, разбрахме. Бяхме аз, Абибето и Осман – съседски деца и другари. Еленка и Симо бяха отишли вече, с баба си. На двора имаше хора – всички от селото. И кривия Селим беше там, и Гергана – тайната му изгора. По пейките бяха накацали бабички, хванати за ръце с изцъклени очи и души, отправени по пътя към Бога, с изпити сърца и изпълнени с въпроси, заседнали в гърлата им звуци – защо не по реда, защо младо. В Камен Дял камбаната биеше два пъти на жена, а тази заран би два пъти, после – еднаж, щото дете още беше, ама не беше и камбана а един стар меден чан, засилен от ръката на говедарина от покрива на най-високата къща на селото - нашата. Влязохме на пръсти покрай опечалените, снижихме се до ковчега и притихнахме. Тихо беше, като в църква. И като в църква бяха напалени свещи, жълти и восъчни, капещи-плачещи, все едно букет от огън до главата на починалата. Надигнах се и погледнах – на очите и имаше две лъснати до злато петстотинкови парици.
Погребаха я до баща и и майка и – в празното място, до скоро обрасло с трънак. Иванко така и не разбра какво става, все викаше, че вече няма да пие. После в двора на Тилчови дадоха ядене – дълга маса, отрупана с ориз, маслини, боб. Кръстничка беше донесла вино, за преливане и за пиене. Никой не приказваше с нея. Само Спасийка и подвикваше от дървения си стол да вземе да я поноси, а Кръстничка и шъткаше да мълчи и да трае. Спасийка заплакваше, дръпваше плетеното одеялце от краката си и го хвърляше на земята а ние децата го връщахме обратно на коленете и. После от града дойде Асен – батьо и на умрялата. Закъсня за опелото, ама и свещеника закъсня, че в Камен Дял църква нямахме, нямахме и джамия. Викахме ходжа и поп от Боряна все. В Камен Дял нямаше и училище, старото беше запуснато, по стаите му живееха плъхове и прилепи а щира се подаваше от всеки счупен прозорец. Имахме само културен дом с варосани стени и обли колони – най – красивата сграда, и бате Асен всяка година идваше и ги измазваше наново. Учеше далече той, чак във Варна, за адвокат. А може и да беше завършил, ама не се върна.
- Марш на пътя, дечурлига! Нямате работа тук. Баба ви Неда да ви даде жито и бонбони и изчезвайте, бягайте да играете.
После се наведе над количката на Спасийка, целуна я по бузата и махна на майка и. Кръстничка приближи.
- Здраво. Добре дошъл, Асене. Бог да прости...
- Нося ти нещо, Кръстничке. Дай си ръката.
Кръстничка се сепна за миг, сърцето и прескочи удар – два, подхвръкна в гърдите сякаш ще излети, после се задави, преглътна и примирено вдигна очи към левента. Подаде му разтворената си длан. Асен я пое, целуна я, после положи в нея лъскава сребърна петдесетстотинкова пара от 1916 година.
- Объркали са се сметките на проводяк, Кръстниче, ред е друг да поеме.
- Бог да прости... Бог да прости... – зашепна Кръстничка, скри парата, забута количката на Спасийка и право дома се прибра, без да отваря този ден Хоремага. Три дни след погребението пак тръгнахме на училище, всички. Дядо Руси ме поведе до спирката насрещу Хоремага, къде Кръстничка отваряше с голямата връзка ключове, а после от там ме прибра. Хоремага беше затворен. На четвъртия би камбаната, два пъти. Беше се споминала Кръстничка, а на очите и лъщяха ония сребърни пари, двете, едната – дето всеки ден я лъскаше отпред и другата, от Асенчо. След погребението бате Асен ме хвана за ръка, отведе ме до желязната резбована врата на Хоремага, остави ме там да почакам, а после ми донесе бутилките със стотинките. Подаде ми и кутийка сода. Да ги лъскам, за изпроводяк. И си замина.
_________________________
Изображението е от тук:
http://btourism.com/view_pix.php?id=63&p=3&menu=
Няма коментари:
Публикуване на коментар