14.04.12 г.

Един живот, като кавак





Събудих се оная заран от тъмното на небето. Като черна прокоба заслиза от горе та чак до душата ми. Таман бях настъпил седмата си година, растях.
„До седем не знаеш майка си, после я познаваш” се ми викаше бате ми – дядо ти Райчо, сина на леля Тодора, с двадесет години по-голям от мен. Рано се оженил той, дали му Велика – лична мома в Камен Дял, дом завъртял и света го погълнал, сякаш никога не е бил от нас. „Имаш ли майка, пази я”.
Огледах се – къщата тиха, ни мама, ни жива душа. Изленах на двора а там кокошки крякат, прасета квичат – няма кой да ги нахрани. Юрнах се отзад при магарето, после в лятната кухня, по задния двор, на пътя – никой. Беше си отишла, тоя път завинаги. Ревнах.
Колко съм седял така не знам, чедо, кога вратничката проскърца и чичо ти Симо бакалина, помниш го, дойде та седна до мене. Вафли ми донесе.

- Отишла си е, Руси, цялото село приказва. Избягала е с оня нехранимайко Дамян. Накъде – никой не знае.

Страх пролази в сърцето ми. Ама силен бях, едър, все някой ще ме вземе на работа. Не мина много и се главих бараба при сина на Ментарджията – Курт. Заминах наемник дървен мост да строим. Малко пари даваше ама без хич не може. Чорбаджия беше той, джамбазин, и три хиляди декара земя имаше чак там до скалите а на дългата скала беше извил вишка та седеше в нея да гледа кой работи и кой дреме. Кога се върнах след моста отидох да му работя на нивите чак до дванадесетата си година и спях на две сковани дъски под старата зарзала в имота му, да не бия път от дома. Баща ми, дяд Танас Бог да го прости, рано си отиде. Мъката го отнесе, не настинката, как викат. Баба ти Злата не го щяла, не го поглеждала. От как ги заженили та до смъртта му око не му е проводила, с ръка не го е погалила. Да се не губи имот ги оженили а тя – чорбаджийската щерка, срам я било от него. Игриво сърце имал, знаел да свири на всички инструменти. Седянките обичал и в бащината му къща всеки ден имало гости. Във всяка стая разливали домашна ракия, кипнало вино, дето сам ги варял и накрая на хан го обърнал. И като насядат да пият влезне в едната стая – засвири на кавала. Викнат го в другата – гъдулка искали, иде там, хвърли кавала па хване гъдулката. На третата – гайда надуе. Слуша народа и сълзи пролива, само баба ти Злата се крие най-горе в синята одая и бие корема, надут вече до деветия месец. Дошъл съм на бял свят без любов, по свирнята на тате. Заминал на сватба един ден и повече не го видях. На връщане от чуждото село, кога слезнал от влака един студен дъжд заплющял, един вятър завеял, подпрял се на кривата дюля на гарата, не можал и пейката да улучи, и умрял. Намерили го на другата заран вкочанен като камък с усмивка на уста. Кой знае какво е видял на тръгване. Отгледали ме комшиите. Храна имало, много, добитък, ратаи. Майка ми нареждала работата и тръгвала към бараката на Дамян в края на селото, покрай каменната чешма чааак до курията, там покрай циганските къщи, знаеш ги, и се връщала по тъмно. Помня чак след третата си година – никак не ме поглеждаше, зарад баща ми. После на девет бях, зажениха ме. Тая къща стопанка искала. Дадоха ми Ленчето, на ковача. По-голяма беше и все ми се смееше. Една вечер, уморен и потен след къра, прибирам се, а тя яде диня на чардака. „Дай и на мен” викам, а тя: „Динята ми от мама. На тебе майка ти да ди даде диня.” Като ми пречерня, като перна динята надолу по стълбите, след нея и Ленчето... и повече я не видях. Сам си ранех животните и си гледах къщата. После дойде баба ти Минка. Мънинка такава, момиченце, ама и тя на години голяма. Залюбихме се, оженихме се. Къткаше ме, кротичка беше, работна. Роди се Златко – татко ти и отдалече пристигна един пендар в плик от писмо, без обратен адрес. Баба ти Злата го проводила, зарад името. В другото село – Боряна, един знахар имаше – Стоимен. Одих при него да познае къде е майка ми, не позна. Ама вика: „Минка вижда повече от мен, нея питай”. „Минка ли? Да гледа? Не може така”. Сега чак разбрах тълпите дома кога се прибирах от нивите. Наредили се пред лятната кухня чак до пътя и чакат. Дарове носеха, пари, а Минка нищо не казва, мълчи. На боб гледала, познавала, и с треви лекувала болните. Върволици народ. Запрях я дома, пропъдих ги. А Минка ми вика: „Което е писано не мож го запря”. Щом спря да гледа на хората болна легна. Татко ти беше на Русия да учи. Телеграма му пратихме, закъсняхме. Минка лежи, бълнува: „Златко, Златко”. Тогаз баба Ченя, няма да я помниш, взема едно жълто яке на баща ти и го метна отгоре и. „Ей го Златко, дойде си”. Минка го стисна, зарови лице в него и си отиде, млада, премлада. Дойде си Златко на другия ден след погребението и плака на гроба и три деня. После се сбихме, че на мрамора Томая съм я писал. Ама Томая и беше името, пък Минка я викаха. Ей такъв е живота без майка – труден. После и твоята си отиде, рано рано. Такава ни е родата, майка не знаем до седем, после майка нямаме. А кога майка ти дойде снаха, баба ти Минка я заведе горе при вълчата пещера, седнали на един камък па и заразправяла: „Тази земя е змийска. Има само един изход – с голи ръце да разкъсаш гнездото на змиите, под него – земя. В пръстта голи ръце да заровиш, извор да изровиш. Да плисне жива вода, с нея да се окъпеш и после с нея слепите да лекуваш. Руси ми не даде, Златко няма да даде и той. Да кажеш на Миглена, и тя ръце и очи има.” После млъкна. Кога се разболя и отиде на оня свят там в една голяма стая всичката ни рода – ядат и пият, върнали я от вратата, рано било за нея, да чака, да ти каже за извора, че после. Не стигна времето, и на майка ти не стигна времето. Затуй ти говоря. Аз съм дърво, от тоя свят ще си ида скоро. Кавак. Кавака ако е на сухо не гние, ама накваси ли го дъжда, бръмбарите го разяждат. Без майка сухо няма, дом няма. Като станеш майка, да намериш извора и да дадеш на чедото си да пие, да не е като нас, да се спаси.
...
Дядо Руси си замина от тоя свят спокоен. Още го помня – синята униформа, златните нашивки. Машинист беше а очите му светеха като сигналните светлини на бързия влак, дето караше. Така и не стана моряк, както искал баща му, дяд Танас. На дърво без корен се не качвал. Снежно бялата му коса, мека като памук, черните вежди, повдигнати настрана и сълзите, кога слушахме плочата за Пепеляшка на стария грамофон на село, подарък от татко. Бяха добри времена, обични. Водеше ме към лозето за ръка, покрай глогинките и дивите круши, поспираше, попипваше топлата пръст, слагаше стиска в ръката ми. И всеки път нареждаше: „Извора, чедо, извора. Не дъжда. От горе вали киселина, кавака разяжда. От сърцето му да търсиш, отвътре, да се напиеш.”




__________
Май, 2001
(по записки)

Няма коментари:

Публикуване на коментар