Веба

От четири месеца бях доброволка в девети палатков лагер на Кануни Сюлейман Султан, организиран от предания му кул Ибраим Паша - намереното на пътя румско дете, днес пръв любимец на Великолепния.
Импровизираната болница беше претъпкана и болестта, разяждаща телата на смъртните в гноящи язви пъплеше из въздуха като стокрако насекомо, побесняло от глад. Чума. Някой от търговските кораби я беше докарал до нашите брегове, беше я вдъхнал в дробовете на дечурлигата и жените, тя се бе събудила и бе тръгнала да превзема. Виждах я ясно в зениците, разширени от страх, в кокаливите пръсти, вкопчани в дрипите на живота, чувах я да квичи и се гърчи в огньовете де палехме да пречистим измъчените им бездъхни тела. Старият ми баща се давеше от страх по мен, умоляваше да не тръгвам, ката ден премяташе синджира през халките на малкия дюкян за сребро и се луташе из платнените чадъри като гламав, наметнал върху си парче разкъсан чувал и увил десница с парцал та да потупва минаващите и да пита за мен.
- Друже, видял си я, малка една, дребна, тука работи, болни гледа...
- Не съм, байно, и аз търся...
Дожаляваше ми да го гледам такъв, прегръщах го и го връщах обратно. Дома не седеше, не го свърташе из одаите де покойната ми майка до преди пет луни шеташе и пееше руските си приспивни люли - люли край дървената ми люлка. Тя сама извика чумата в сърцето си, неспособна да понесе изяждащата я отколе лудост, пръкнала се в спокония ни дом с решението ми да пристана на Алан паша. Море изтече от тогаз, пашата замина за Арнаудите и повече се не върна, може посечен, може нова изгора, но майчицата ми кървеше от болка, която наричаше предателство към кръста. Да и е мирно татко криеше Корана и мусалла си в дюкяна и престъпяше светия обет да кланя намаз пет пъти на ден, даже дървен кръст овеси и ара - съра го целуваше кога тя го гледаше. Не помогна. Една заран отишла на пристана, прегърнала първия гяур моряк кого видяла, целунала го в уста и отнесла семето на чумата в сърцето си. Горя в огън дни наред и не ставаше на крака от голямото легло с опънат тензух отгоре та да не стига до нас кашлицата а ние свивахме души край одъра и молехме Всевишния на руския Крим наред с Аллах да я помилват и дадат очищение кога я прибират. Дерман за тая чума нямаше и всеки заразен скоро си отиваше.
Един хаким чуждоземец дошъл при Ибраим паша и донесъл хининови прахове и треви от друга земя, Пашата секна сълзите си, навърви палатките и кой залитнеше по пътя под жаркото слънце там прибирахме да церим, ама макар мор от дето иде и илача от там да е, спасение нямаше, огньовете вдигаха снага до небесата и поглъщаха чумата а димните им пердета я сееха надлъж и шир.
Ни златни пари ни рубини откупваха душите на хората, продавците криеха стоката си под найлони и платнища, селяка не късаше вече главите на петлите да покаже колко е червена кръвта им та да ги купят, пазара заглъхна чак до Одринско и настана глад, страх и скръб из цял Цариград, само рибарите по брега не ловеха вяра и без страх вадеха насъщния от водите на Боаза.
Една заран Фатма ханъм дойде да ме смени в нобета, увих главата си с шал и тръгнах нагоре по баира да стигна високото и да го питам, милия ми Господ, до кога. Топ Капъ светеше и от тука, целия бял и чист като цвете, разлистило над смъртта и болката а под него залива Халич плискаше сребро и нехаеше за хорското тегло. Старите разправяха, че по дъното му се криел златен рог, заровен нявга от древни знахари и само той можел да изцерява и спасява. На лунна светлина в знайни дни от месеца се видеше и от моста ама кой влезе в скута на морето да го вади никой се не върна. Седях на тревата и мълчах, слушах вятъра да увива и стене досущ моминска песен кога зад мен прокашля дете. Огледах се - малко, дрипаво, едва се види в храсталака. Скокнах при него а то милото едва диша. На Вратлето му ей такава фула, гнойна вече, пропукана. Да не кашляше само... Бог ще го избави, помислих, увих го бързо в шала си и заслизах към лагера.
- Абла, къде ме носиш...
- Хаким да те види. На татко ти после ще кажем.
- Татко нямам абла, умря. Само сестричка имам, самичка дома.
Свърнах обратно и бегом нагоре. Едва намерих бараката на момчето, залутана из треволяците и скалите. Момиченцето седеше свито на земята и държеше парцалена кукла. Вътре вонеше на леш и разлагане, родителите им сигур тук бяха умрели и нямаше кой да ги погребе и отметнах наум да пратя войници да палят. Преметнах момчето на гръб, вдигнах слабичкото телце на малката и изскочих навън. Тя заплака за куклата, затуй с лице, впито в гръбчето и влезнах, грабнах я и потеглих. Децата ми тежаха, едва ги носех, но кашлицата на момчето не спираше и ми вливаше сили. Стигнах в палатките и завиках за помощ. Момчето - Джанер се викаше, не можело да се спаси. Много напред била чумата, целите му дробчета увързала. Сестричката беше на три само и здравичка. Да не прихване и тя я дадох на баща ми да я отнесе в къщи. Господ и беше запазил живота.
- Там ще е добре, не я мисли... гледай да оздравееш.
- Аз ще умра - напуканите устенца се раздвижиха в усмивка.
Очите ми пълнеха, пълнеха, а неговите - бистри и светли.
- Страх ли те е...
- Не, абла. Няма от какво.
Гледах го и си мислех за другите болни, до един вкочанени от болка и страх. Децата все приемаха по - леко смъртта, дали помнеха райските селения на Аллах, или тук не им беше мястото. Нивга не плачеха, не скубеха коси и си отиваха тихо и кротко. Толкова смърти за четири месеца срещнах, сърцето ми вече притръпна, не плачех пред болните и криех мъката си, ама това дете ме развърза. Стиснах го до гърди и си поревах на воля.
След четири дни умря. Сама го занесох до огъня, но свалих обувките му и после ги погребах в градината. Увих ги в бяла кърпа и сричах наум какво помнех от опелата на имамите по погребения. После свърнах край дюкяна на татко. Беше отворен. Баща ми седеше на голямата везана маса с лупа в ръка, допряна до окото, взираше се през нея и човъркаше някаква брошка ту с пинсета ту с кривото ножче, подарък от Алан паша пък с другото око ту поглеждаше към момичето, седнало на дивана.
- Научи ли как се казва - усмихнах им се весело и влязох.
- Не знае да приказва. Нарекох я Мерием, на майка ти.
- Хубаво...
Майка ми бе наречена Мерием по тези земи, след имам никяха с баща ми и благословията на самия султан. Родното и име бе Марина но вече никой не го помнеше освен мен. Гърлото ме стегна и задави, преглътнах и се завтекох към задната одая за глътка вода. Над чучура на ваяната чешма висеше голямо огледало в сребърна рамка - сватбения подарък за баща ми от нея, хатъра от руската и земя. Той го бе донесъл в дюкяна си, беше изрязал мънинки сърчица от ален рубин и ги беше влепил по рамката от ляво, къде трябва да е сърцето. След кончината и го донесе тук да го гледа. Разтворих яката на кафтана си и се наплисках с вода. После видях фулите. Една връз една, разпукани вече. Загърдих се и излязох. На вратата на дюкяна, цял облечен в злато стоеше Алан паша и грееше. Татко разливаше чай по малки стъкленичета и беше засмян до уши.
- Дойде си зетя ми, дойде си от Арнаудите, видя ли, видя ли го. Ей го тука, цял целеничък.
Усмихнах се едва едва и му целунах ръка през воала си. След два дни ни венчаха, по руски. После папаза хвърли дървения си кръст в огъня.

______________________________

*
Веба - чума
Боаз - Босфор
Нобет - дежурство
Дерман - иляч
Кул - слуга
Хаким - лекар

Вдъхновено от Великолепните 100 години