5.12.11 г.

Русь



По тези земи единствените столетници бяха дърветата и планините. Хората живееха бързо, даваха и поемаха и се връщаха в земята, без да оставят очите си в недогледаното.
Бистрата синева сълзеше с най - меките дъждове на всеки заупокоен изпровод и връзваше златни панделки от лъчи за осиротелите деца. Само скалите пееха песни по тези земи под стенещия съпровод на вятъра, свил душите на брезите от поречието в криви свирки а жените слушаха, завързваха на главите си шарени кърпи и тръгваха към върховете на Урал, оставяйки невръстни рожби в люлките. Една есенна утрин такава свирка намери Иванушка - третият син на покойния каменар Степан, вдигна я и огледа. Приличаше на съсухрена, от преди изхлузена змийска кожа, засъхнала на слънцето. Мушна я бързо в ръкава на ризката си и заприпка към селото. Надвечер, кога леля Варвара дотътра сакатия си крак до вратничката, подвикна и остави вързопче хляб на дървенията, била някога писана с медени звънци стълба и забърза да запира кравите, колите с грънци от крайпътния ринок замлъкнаха по пътя и първите звезди блеснаха на небето, Иванушка извади малката върбова свирка от ръкава си, скри се зад голямата печка и я наду. Свирката помръдна в измръзналите му ръчички, оживя и заизви като сияние в тъмната стая. Момчето гледаше и не смееше да помръдне. Нищо не чуваше а свирката подскачаше напред - назад пред очите му и го подканяше да я следва. Дръпна от стола вълнения шал на майка си, уви глава с него и тръгна. Свирнята водеше напред разпръсквайки светъл прашец из въздуха и едва я следваше, бутна с краче и катурна едно дървено ведро, забравено до оградата, стреснато се огледа но в тъмата нищо не видя и продължи нататък след прашеца чак до църквата с черната икона на портата. Тук поспря, видя че някой я забравил отворена, надникна и се шмугна на топло. Нощите захладняваха, идеше зима, нямаше кой да стопли сирачето с прегръдка и то все мръзнеше. На задната пейка видя преметнато палто от сребърни лисици, навярно на оня висок чичко с мустаци и голяма извезана шапка, дето сваляше и удряше в земята всеки път щом селяните му отказваха кръглите медни пари които им искаше а те нямаха, и се дръпна уплашено. Искаше му се да се увие с палтото но не смееше и да го пипне, затуй внимателно го заобиколи, изприпка до вратичката встрани от амвона и се мушна след прашеца. А свирката изви нагоре по стълбите на камбанарията, поспря на парапета да види Иванушка иде ли и литна към въжето дето висеше чак до долу. Едва я стигна и задъхано спря кога всички камбани заклатиха ветрила и езици и над селото звънна празнична музика. Иванушка скри глава в ръце, изплашен, че ей сега ще надойдат селяните и ще го набият задето бие камбаните нощно време, после видя, че никой не иде и даже светлините не бяха запалени из къщите, сякаш камбанния звън чуваше само той, посегна да хване свирката и да я скрие но тя литна през отворения прозорец и пое към планината. Хукна момчето след нея, по пътя изгуби едната си обувчица но не спря, майчиния му шал се изхлузи и изниза неусетно, то бягаше и не чувстваше ни студ, ни камъните под босото си краче, видеше само свирката и светлия прашец след нея и така неусетно се намери по върховете, където есента отдавна си беше отишла, оставяйки планината на бялата светеща зима. Свирката застана на едно място, обърна се към него и замръзна във въздуха. Иванушка протегна ръка да я вземе но тя не помръдваше, като да беше забита в невидима ледна скала. Опита пак, дъхна в ръцете си да ги посгрее и я задърпа, но свирката не помръдваше. Златният прашец пърхаше около нея и осветяваше тъмното. Наоколо заснежените борове поклащаха заплашително глави към него, в мрака му се привиждаха гладни вълци и чакали но той опитваше ли опитваше да свали върбовата свирка от мястото и да я отнесе у дома. Нощта напредна и момчето спря да усеща. Вече не трепереше от студ, само ризката му се вееше около вкочанените ръчици, протегнати нагоре. Босите нозе бяха станали бели като снега и крехки като стъбълцата на ситните трънки. На заранта скалите запяха нова песен, синевата се избистри, прибра снежното одеяло в небесната ракла и плисна към земята най - меките си сълзи - дъждове а един слънчев лъч, навярно по - смел от другите, погали личицето на момчето и му върза златна панделка на вратлето. Отдалече излая куче, изгубено от последния впряг на свечеряване, кога в селото още беше есен, намери пътя, припна към стопанския си двор и в бързината разля канчето мляко, оставено пред вратничката. Залисана сврака клювна покрай верандата на Ефимовата богатска къща и крадна парче изсушена риба, вдъхвайки топлия аромат на прясно опечени пирожки и ябълков мармалад, облещи очи насрещу северняка, събуден от лая по коларския път и колелата на талигите и се шмугна в един запустял и изстинал комин. Слънцето се издигна, търкулна към земята обедното си канче слънчева вода и освети пътеките от планината. Селяните вдигнаха очи от занаята си, лулите изпопадаха от синеещите им усти, жените им заслушаха каквото дочуваха, преметнаха шарени кърпи на главите си и поеха към Урал. Иванушка бързаше, бързаше да се прибере в дървената къщурка, да запали печката и да се изтегне на нея. Дълга нощ беше, не я помнеше даже ама свирката свиреше в сърцето му и разпръскваше златен прашец из очите му. "Кой ще да е тоя левент снажен" мълвяха устата на грънчарите и дърварите, запряли работа и слисали очи към него. "Аз съм, Иванушка, третият син на каменаря Степан" понечи да им отвърне, ама от устата му звук не излезна, само пръсна светъл прашец към сърцата им и учудено забърза зад завоя, дето беше бараката на леля Варвара. Купчина дървени трупи, наредени един връз друг свари там, лъскава брадва свистеше над главите им и дялаше дъски за нова стряха, непознато лице на млад юнак с руси мустаци и кожена препаска му се усмихна, отвътре излезна булка, положи невръстното си дете връз шарено чердже на стълбите, покри го с вълнения си шал и тръгна след върволицата жени към Уралските върхове.
"Не отивай, няма да се върнеш" прошепна Иванушка, но този път и устните му не помръднаха. Гледаше отдолу нагоре, полегнал върху кръглите камъни в двора на къщата, свит в сухата кожа на брезова кора, досущ изхлузена змийска премяна. Огледа се стреснато и хвана очите на новороденото.
Запролетя. Трънака край оградата порасна, наедри червени зърна по клонака си, изви шипове да пречат на малчуганите да ги късат, наведе сянка над върбовата свирка, изспусната от някой свирач по тъмно и разля над селото "Ой, рябина кудрявая, белые цветы...".

Няма коментари:

Публикуване на коментар