Цената на истината

Ванесса, любов моя.

Гледам красивите ти тъмни очи – очи на кошута, абаносовите къдрици, млечната кожа. Спиш. А сънят ти носи цялата земя на крилете си и като дар ще я положи в нозете ти. Земя, трънлива и кървава, пъстра и плодоносна, твоето огромно, тежко наследство. Заради това ни земно наследство ние хората не умеем да летим. Вкопани сме.

В тази болница никога не настъпва нощ, винаги е много светло, знаеш ли... Слепите ти очета още не виждат. Или не виждат тук, а отвъд четат и запомнят. Старите казват, че новородените не са хора, ангели са, и бавно и болезнено слизат в калъпа човешки докато не станат едно с него и забравят кои са. И никой не знае цялата си история, никой не я помни. Но ето те тук – още слепичка, доверчива, и аз ще ти разкажа. Ще те науча, за да знаеш и да не търсиш. Ровенето в кръвта не води до нищо добро. Познай я от мен, и без да губиш време тръгвай направо към Извора.
Наченките на нашия род по дядова линия са поели от тези земи – днес Южна Турция. Преди много, много години тук живели само българи, християни и родният им град се наричал Лозенград. Имало четирдесет църкви, коя от коя по-хубави. Камбаните звъняли по Пасха и Рождество а децата припкали покрай каваците и пеели български песни, чукали шарени яйчица и хрупали Великденски курабии. Всеки ден бил велик и честит, не само по празник. По онова време още нямало фотографски машинки затова на хората рисували портрети, шиели гоблени с лицата им. Един такъв още пазим в раклата на моята баба, и от него, зад стъклото се усмихват лицата на праотците ти – Асен и Диманка. Имал Асен имоти, добитък, заможен човек бил. Много злато събрал в големи глинени делви и ги кътал в земята под избите с вино. Милостив бил, помагал на хората в трудни дни и имал много другари. И родата му не била малка – дядо, баща, братя – чак до днешен Люлебургаз, Малко Търново, Пехливанкьой и Визе, чак до Одринско, където вече започвали Османлиите. Голяма била България, като сочна погача и очите на всички нея гледали. Воювали за нея, прехвърляли я един друг и Лозенград сменял стопаните си на три пъти. Превзели го гърците, после турците, на края на Гръцко-Турската война. И когато през 25та година турският каймакамин забранил българските училища и църкви, всички българи се изселили. Който не искал да тръгва воювал до смърт, а имало и които приели турската вяра за да спасят имот и деца. Днес там се говори само помашки. Земята трудно пуска, Ванесса, и много хора не могат да тръгнат.
Твоят пра прадядо, внука на Асен и Диманка, не можел да чака, нито да чува, затова събрал челяд и покъщнина и тръгнал към Стара планина, където се заселил в малкото селце Дропла. В България го има и до днес, и ако е рекъл Бог, един ден с тебе ще идем. Къщата му в Лозенград била превзета от турците и превърната в конак. Била красива, каменна, цялата отрупана с бръшлян и Сармашик Трендафил. Богатска къща била, назад накрая на двора се кипрел гиздав параклис и в него са венчали и кръщавали децата си поколения наред. Турчина го съборил и оградил мястото, издигнал там конюшни и обори, конски тор да засипва осветената земя. Такива времена били, хората един друг не слушали, омраза и кръв властвали над земята. Видял стореното и Ибрам ага, отвърнал се от своите и тръгнал след дядо ми към Дропла. Заселил се до неговата къща, рекъл се българин и отглеждал децата си там. Баба ми Минка, дядо Руси още не били родени. Живота в Дропла потръгнал. Къде трудно, кога леко – преселниците захванали земя да орат, животни да гледат. Покъщнина имали – всеки по каруца докарал, табак-чанак не липсвали на трапезата. Работливи били, бързо замогнали. Само една мъка разяждала дядо ми – скритото в Лозенградската къща злато. Пораснали му децата, пораснали и децата на Ибрам ага, заедно учили, заедно пяли, къде на български, кога на турски. Една нощ дядо привикал агата и му разправил за скритото имане под винената изба.

- Аз там не мога, ама ти иди. Иди, намери го, изкопай го, па го донеси тука че си е наше.
- Не ти трябва, брате, злато курбан иска. Да седи на изедниците, кой го намери и му посегне, да плаща. Жив, здрав си, немой.
- Знам аз за курбана, Ибраме, затуй съм ти заделил два черни овена. Ще ги закараш, курбан ще ги заколиш да ги приеме земята, пък ще вземеш златото и ще го докараш тука.
- Не става тъй, няма да стане. Там кой знае кои хора живеят сега. Как да ида да им ровя в избите.
- Наще изби, Ибраме, наще. Помниш как търчахме по двора двамата с тебе и задявахме бащата, че наглежда златиците в мазата.
- Добре тогаз! Тъй да бъде! Напролет тръгвам.

Склонил Ибрам ага и щом запролетило, натварял жена, деца и двата дядови овена на каруцата и потеглил. Тръпнела му душата, че по родни земи се завръща ама имал поръка да върши. Затуй щом пристигнал в Лозенград, оставил челяд в една гостоприемница и тръгнал към старата къща. Светела отдалече – не била помръднала, същата си била. Зачакал да мръкне и се прокраднал през задната врата надолу към избите. Тамън подвигал дъските да открие входа към тайното и един нож проблеснал в мрака. Не можал и да извика, главата му се търколила пред бъчвите с вино. Турците после ровили, тършували, ама не открили какво търсил. Булката на Ибрам ага и синовете му чакали, чакали и като не дошъл, намерили роднини и отседнали при тях. Днес един от внуците му още е жив, беше кмет на Къркларели – сегашен Лозенград. И сигурно помни баба ми Минка, че дълго си пишели и преписвали през годините. А дядо Руси пазеше един посивял от времето тефтер, бил зелен някога, с българско златно лъвче на корицата, оставен му от дядо на дядо му, в който тайни записки водят право до делвите с жълтиците и мястото не е в мазата на къщата. Четох ги при последното си посещение на село, Ванесса, да можеше да ги видиш – три стъпки на запад, после се завърташ, 15 стъпки на север, от там към бялата скала, от нея – 40 стъпки нагоре малко встрани, тъй че като погледнеш долу параклиса в двора, да се вижда само по времето на Ифтара – кога конец не можеш да различиш, нито тъмно е, нито светло. Слизаш надолу, стигаш един скален къс, приличен на орел, откъртваш му дясното око и отдолу – жълтица. Намериш ли нея, под нея има списано къде да търсиш заровените делви с другото злато. Хитри били хората във военно време, криели имането си така, че враг да не може да го открие.
Поболял се дядо от мъка, че загубил верен другар от алчност. А златото и до днес си седи там и навярно курбан след курбан взима, от всеки, дръзнал да рови. В годината, когато с татко ти пътувахме като волни птички из България и Турция преди да се родиш ти не веднъж минахме през Лозенград и аз питах и разпитвах историята му. Стара земя е, от преди българско още, перси са живели там, преди тях – траки. Четири века до Христа – македонци, два века преди Христа – ромеи, и още през византийско е имало българи. Днес мен ме тегли все по на Изток, все по към Извора, но кръста на тази корава земя носиш ти – моя малка наследнице. Земя и кръв са едно, хората нож държат над тях, а в твоите вени те се събират. И никой не може да ги раздели. Ще те науча на древните ни игри, само да пораснеш – Камбана, Капчук, Камъче в колата, Посрещане на момиче, дето праотците ни са играли на земя, нито българска, нито турска. Песните ни, легендите, приказките. Наследството ти. Кръста.
Спи, слънчице, дишай. В твоят дъх ножа на цвете ще стане, алено.

____________________________
Октомври, 2003