Знахарката

Пристигна в селото на разсъмване. Свежият въздух и миризмата на прясно окосено сено изпълниха дробовете му. Неволно се усмихна. След толкова години...

Бръкна в джоба на якето и извади тютюн. Приседна край пътя и сви цигара. Вдъхна. Тя обичаше аромата на цигарите му, макар да и вредеше дима. Пушеше рядко пред нея, само понякога. Притвори уморено очи и се предаде на спомена...

Не можеше да избяга, изпитото и лице блуждаеше навсякъде, хлътналите очи, бледите устни, и онзи така умолителен поглед...болезнено умолителен, когато едва прошепваше - "Върви си...". Остана. Беше с нея до последния и дъх. Притискаше слабата и ръка в своята, целуваше русия водопад по възглавницата и...Дори когато бе отслабнала до неузнаваемост и едва я различаваше сред белите завивки...тези коси блестяха с красотата на слънце. Дори в смъртта и...

Смачка цигарата с крак и стана. Нарами раницата и тръгна да търси изоставен сайвант.

Тук нищо не се бе променило. Годините бяха нанизали само повече тишина. Къщурките се гушеха както ги помнеше, каменната чешма и стария орех все така любовно си шепнеха. Смеха на татула, израстнал в дерето, песента на брезите край реката...Беше ги рисувал не веднъж в своите книги, беше ги копнял. Красиво беше средиземноморието, вълшебно, но земята там нямаше този дъх. И в най – скъпите за него моменти, когато я пренасяше в градината до люлеещото кресло, за да вдъхне аромата на жасмина и да погледа цъфналите хибискуси...

"Биле за любов”. Недописания роман на сърцето му. Знаеше, че може да го довърши само тук.

Откъсна детелина и я целуна. Беше уморен. Едва влачеше крака. Видя навес и се запъти към него. По обяд, когато селяните заприиждаха от полето щеше да си тръгне, но сега искаше да поспи.

Блъскаше болестите в стената а те се извиваха и го хапеха, впиваха челюсти в голите му ръце и пищяха, хлъзгави и студени, изплъзваха се и залепяха грапави езици по нежното и лице. Тя нямаше сили да се пази, можеше само да гледа, и пълните с ужас очи, които толкова обичаше, бавно потъваха в кръв и сянка. Загуби я...Допир го стресна и замахна, разсъни се, целия трепереше. Малко момче посегна с кърпа към челото му.

- Вода..?

Хвана шишето и загълта.

- Бате, заспал си. Ще настинеш така. От де си?

Погледна малчугана. Дете на някой от жътварите.

- Добре съм, хлапе...върви при баща си...

Стана, хвана раницата и се запъти към селото. Къщицата на стария беше някъде там, накрая. Още потръпваше от кошмара и търкаше очи когато я съзря и забърза. Малката му къщичка...Сърцето го сви от умиление. Вилите в Ница не му бяха толкова скъпи. Плъзна резето и отвори. Разбута с крак боклуците по плочника и влезе в дворчето. Олющена боя и разкривена трикрака пейка го приветстваха с добре дошъл. Не беше заключено. Тук нямаше и кой да вандалства – в махалата бяха останали десетина обитаеми къщи, ако не и по – малко. Старци само. Тежки паяжини като онези по пещерите на апостолите. Килограми прах. Закашля се и издърпа чаршафа от кухненската маса. Избута я до стената, придърпа стол и измъкна от раницата портативна пишеща машина. Свали и калъфа, постави я внимателно на масата и се огледа доволен. Ето тук щеше да завърши онзи роман...Но първо щеше да чисти и пазарува.

Времето в селото приличаше на застояла блатна вода. Нищо не се случваше. В първите дни комшийските деца наминаваха да поогледат има ли някой, защо свети. С настъпването на есента и те се загубиха по градовете, по домовете си. Осиротели старци сновяха в раното утро, поздравяваха се вяло, а очите им...все по пътя...От време на време досещаха че имат заселник и му носеха по чиния готвено, или гърненце квасено мляко. Така и си оставаха на полицата...нямаше апетит. Пишещата машина прашасваше самотно, не беше написал и ред. Не вървеше романа и тук...

Беше на ръба на отчаянието когато я видя. Събираше някакви билки. Приведена над стръкчетата приличаше на късче скала, обвито в сивота. Приближи я, а тя смота вързопчето в ръце и побягна. Всяка сутрин идваше в горичката да я търси. Стоеше скрит зад някой храст и наблюдаваше. Слаба и изпита, с костеливи пръсти, които сръчно късаха малките растения. Веднъж я последва. Вървя след нея до дома и. Приклекна зад храстите и зачака. Жената се подаде с леген пране. До малката и колибка имаше високо черешово дърво, бе опънала зелен канап от него през дворчето, до другия му край, където два дървени счупени стола бяха закрепени един върху друг. Избърса импровизирания простор с парцал и занарежда прането. Малки чаршафчета, калъфки, като за детско креватче, няколко кърпи. Запита се дете ли има. Самата тя бе колкото едно дете. Приличаше на ранено птиче с разчорлената посивяла коса и дрипите на гърба си. Изпусна запалката и жената се стресна. Огледа се плахо и забърза към колибата. Стана да си върви. Днес нямаше да научи нищо повече.

Заредиха се дни на следене. Едва дочакваше зазоряване и тръгваше да я пресрещне. Криеше се зад дърветата и я следваше на разтояние. Всеки ден една и съща програма – тя отиваше до определено място в гората, късаше билки, които събираше и отнасяше в колибата си, а после простираше малките чаршафчета и калъфки. Често оставаше да наблюдава, да види ще излезе ли пак, но до вечерта нямаше и звук, сякаш там не живее никой. Прибираше се уморен от дългото клечане навън и заспиваше. Романът все така не вървеше, дори не опитваше вече да пише. Нещо му подсказваше да опознае онази знахарка, и ще потръгне.

Една сутрин реши да стори друго. Отново се скри около къщичката и изчака да излезе. Нямаше да я има няколко часа, добро време да разгледа вътре. Влезе. Имаше само една стая и отделена със завеса малка ниша. Нямаше прозорци и къщата тънеше в мрак. Видя в дъното легло а до него на пода проснато дебело чердже. Върху леглото бяха нахвърляни завивки. Надникна зад перденцето в ъгъла на стаята и видя импровизирана кухничка. На малка печка за дърва и въглища се мъдреше стара чугунена тенждера, фурничката бе отворена и се подаваше крайчеца на месал. Хляб, навярно. На пода върху рогозка бяха подредени чувалчета с изсушени билки. Имаше още две кофи, стар чайник и желязна чиния с кръгъл разрез отстрани, от онези, които ползват за бръснене. Помисли, че сигурно е била изхвърлена от някой бръснар, за да я намери и донесе тук.

Присви го. В друга точка на същия този свят добре облечени господа и дами опитваха пенливи вина и ароматни гозби, веселяха се с изтънчени шеги и се наслаждаваха на стоте опери на Вагнер. Взе решение импулсивно. Преди да тръгне реши да хвърли поглед на леглото, макар да не бе сигурен какво ще види. Отметна завивките и замръзна изумен. Изпод юргана надничаха две сини като метличини очи на момиче.Тя дори не извика, не се изплаши, усмихна се. Отдръпна се крачка назад, сякаш го плашеше а после се наведе над нея. Да, момиче, синеоко, на не повече от дванадесет. Усмихна и се сковано и залитна навън. Забърза към къщи. В дома си припряно засъбира хавлии, чаршафи, посуда. Напъха в сака и няколко консерви. Огледа се. Смъкна от стената малък гоблен в рамка – момиче с книга в ръка. Закопча сака и тръгна. На вратата се спря. Върна се, захвърли вещите на земята и се зарови да спи.

На другия ден поля на главата си кофа вода и тръгна. Отнесе събраните вещи пред колибата на знахарката, извади ги от сака на земята и си тръгна. На следващия напазарува от селската бакалия провизии и ги отнесе на по-следващия. Оставяше ги все така отвън, видя, че тя ги прибира. Това пренасяне продължи цялата следваща седмица. Дори не поглеждаше за жената, нито момичето. Оставяше даровете и бягаше. Намери превоз – талига с впряг стара кранта някаква, която да го откара до разклона за главния път и с автобуса на обяд замина за града да изтегли пари от сметката си. Обиколи пазарите и накупи дрехи за двете жени, нови одеяла и една кана за вода. На връщане му хрумна, че в колибата няма достатъчно място за всичко и реши да ги премести в дома си. Щеше да я изчака днес и да и каже.

Знахарката го очакваше пред колибата, седнала на триколче. Гледаше го с дълбоки студени очи. Сиви.

- Аз... Нося подаръци, дрехи...

Тя дори не помръдна. Само погледа и стана прозрачен.

Остави пакетите до нея и седна на земята. Запали цигара.

- Мога да ви заведа с детето в дома ми. Там е топло и удобно, зимата няма да мръзнете.

Жената започна леко да се поклаща, сякаш в някакъв транс. Ако напрегнеше слух щеше сигурно да я чуе да си припява. Поклащането се усили, забърза се, изведнъж скочи на крака, хвана го за ръката и го поведе към вътрешността към леглото на детето. Отметна завивките и ги избута на пода. Изумен стоеше и гледаше. Момиченцето беше слабичко като вейка а по цялото и телце имаше възпаления, струпеи и участъци обелена кожа. На корема и над коленете бяха наложени компреси от парчета стари парцали, подгизнали и мръсни. Стомаха му се преобърна.

- Тя никъде няма да ходи.

- Но... тук... Тя тук няма да оздравее...

- Тя не може да оздравее.

На следващия ден отново беше в града, за лекар. Намери един, който се съгласи да го придружи. Накупи превързочни материали, спиртове и обезболяващи. Пристигнаха при момичето вечерта и след кратък преглед лекаря заяви, че е късно за лечение. Остави кутия хапове и си замина. След още ден вече ги беше настанил в дома си, на прилични легла и условия. Романа бе забравен по белите страници и прашната печатница. От сутрин до здрач се грижеше за тях, всеотдайно, сякаш духа на покойната му съпруга бе някъде там и го насърчаваше. Знахарката все така събираше своите билки сутрин на ранина, детето не помръдваше от леглото. Подменяше спално бельо, миеше я и хранеше, налагаше компреси от изсушени треви. Четеше на глас книгите, които намери останали от баща му, разказваше за непознати земи по Средиземноморието, отвъд дърветата на селцето. Постепенно я обикна и вършеше всичко с любов. Знахарката приготвяше отварите си в мълчание, а вечер му поднасяше чаша сладникав, блудкав чай. Говореше рядко, очите и все така бяха студени.

- Не можеш да променяш съдбата, тя ще умре.

- Няма да умре.

- Не можеш да победиш Смъртта.

- Но мога да я забавя.

Започна да обмисля как да замине с момичето за Франция. Пътуването щеше да бъде дълго, можеше да не издържи. Идеята да я излекува го обсебваше с всяка минута. Искаше да я махне от тук, да я спаси. Вече не забелязваше очарованието на селските утрини, не виждаше и не чуваше нищо, освен нея. Направи постъпки за документи. Издейства разрешително за пътуване от местния здравен център, нае автомобил от града, с който щеше да я закара до гарата. Купи билети за цяло спално купе във влака и започна да стяга багажа. Една сутрин видя знахарката да прибира чувалчетата с билките и да се приготвя за път.

- Не можем да вземем и теб, не и сега...

- Моето време с вас изтече. Грижи се добре за нея. Не пропускай да пиеш от билковия чай, всеки ден, докато тя оздравее, или умре. Иначе няма да издържиш.

Домиля му от загрижеността и. Навярно се чувстваше ненужна и си тръгваше за това. Или щеше да намери някой болен, когото да лекува с тревите си.

- Тя как се казва... има ли име...

- Както я наречеш. И не забравяй, не можеш да измамиш съдбата.

Затвори зад нея вратата и я забрави. Зае се с пътуването. След две седмици вече бяха в дома му в Ница. Добър екип от сестри и лекари се грижеха за момичето. Вечер я отнасяше до люлеещото кресло в градината да погледа морето. Харесваха и цветовете на жасминовите храсти, бе сигурен, също и аромата им. Вечер я пренасяше до леглото и разресваше русите и коси върху възглавницата. И пиеше чая на знахарката. Не пропускаше. След време раните по тялото и намаляха, а тя се изправи да ходи. Често я виждаше да пристъпва бавничко из градината и да разглежда растенията. Понякога ги късаше и събираше, а после ги сушеше. Вероятно бе научила как от знахарката. Нека се занимава. Странно, очите и бяха загубили нежния син цвят и сега сивееха, сякаш излекуването бе дало цвят на лицето и, за да го отнеме от очите. Но беше спокоен, беше открил своята муза в грижите за това дете, и щеше да пише. "Биле за любов”.

Една слънчева утрин не успя да се надигне от постелята. Краката му бяха сковани. Отметна завивките и изумен съзря по тялото си възпаления и струпеи. Кожата му грозно се белеше и смъдеше. Затвори очи. Остана така дълго. После допълзя до стаята на болната си приятелка. Нямаше я. Издърпа се някак и седна в инвалидния стол. Подкара покрай своята спалня, откъдето взе лист и молив и после навън, към морето. Изкачи малкото възвишение при скалите над градината на дома си и спря уморен. Беше трудно по неравния път, осеян с камъчета. Но повече му дотежа осъзнаването. "Биле за любов”. Извади листа и бавно написа нещо на него. После го смачка, изхвърли и засили количката от скалата.