Еоловата арфа

Беше топло. В чакалнята на летището рано сутринта бе спокойно и тихо. Пътници дремеха по скамейките а един чистач, облечен в тъмни одежди миеше подовете. Огледа се - закъсняваха. Ставаше неспокойна. Скоро тук щеше да настъпи оживление и тогава нямаше да свърши нищо. След няколко минути ги видя. Дадоха и знак да ги последва и се озова заключена в дамската тоалетна. Едната от тях свали фереджето си и вдигна сака на плота за преповиване на деца.

Мълчаливо започна да се съблича. Жените разопаковаха кутии от чаени бисквити, с които беше пълен сака и вадеха малки пакетчета от тях. Загледа ги. Лицата им бяха сухи и намръщени. Дръпнаха и тениската, която срамежливо беше оставила върху себе си, и я свалиха. Започнаха да облепват първо бедрата и с малките пликчета, като ги обвиваха стегнато с плътен скоч. После прасците и корема. Ръцете. Цялата я облепиха и едва дишаше. Налагаше се да издържи. Вършеше това за втори път, но трябваше да се прехранва. А сега съществуваше и Самир...

Нахлузи панталона, тениската и блузата, отгоре синята роба. Зави косите си стегнато в бяла кърпа и наметна фереджето. Беше готова. Двете жени набутаха сака с празните кутии под една мивка и излязоха. Дори не ги познаваше. Чичо и ги беше изпратил. Вероятно им беше платил. Бръкна в чантата си – билета и документите бяха там. Полета беше след час. Отправи се отново към чакалнята с вдървена походка и приседна. Загърна се по – плътно с фереджето и зачака. Не обичаше Кабул. Тук постоянно сновяха въоръжени мъже от моралната полиция и търсеха сами жени. Оглеждаха ги, проверяваха документите им, питаха за придружител. Ако откриеха нещо нередно - недобре покриващо тялото облекло, липса на причина за излизане на вън, придружител, който не е роднина, брат, баща, чичо, съпруг, вадеха палките си и налагаха жената направо там, където я свареха. Бяха навсякъде, дори на международното летище. Знаеше, че ще издържи подобна проверка, но се страхуваше. Живота в Русия я промени. Любовта. Родината и се струваше далечна и отчуждена.

Първата покана към пътниците за полета до Москва прозвуча по огромните микрофони из залата. Стана и се нареди на опашката към изхода. Летището беше старо и нямаше топла връзка към самолета. Чакаха наредени за проверката на паспорти и багаж, после излизаха на пистите, от където малък микробус ги откарваше до самолета. Стоварваше ги на разтояние, минаваха покрай скупчените чували, куфари и чанти, посочваха личните си, после се качваха. Пътуването със самолет и доставяше странна радост. Тръпката беше неописуема. Малко страх и онова чувство на пълна свобода, напрежението при излитане и свиването в стомаха, малките кръгли илюминатори, и белите гумички по края им, които наричаше Лунна пътека...Загледа се в жена, която подвикваше на непослушното си дете да стои до нея. Пътниците бяха пъстра палитра. Имаше забулени в черни чаршафи, стискащи малки чувалчета в ръце, мръсни деца, мъже с костюми и завързани по главите пуши, модерно облечени и красиви рускини с придружители, младежи с по няколко обеци, вероятно студенти. Не понасяше миризмата на пот, която изпълваше залата.

Дойде нейния ред. Служителя погледна паспорта и и кимна да минава. В Авганистан не проверяваха жените. Нямаше друг багаж освен малката кожена чанта за документи. Премина и излезе на пистата. Приятно я лъхна лек вятър, вдъхна свеж въздух и се отправи към самолета. Едва 09.00 часа, а вече беше много горещо. Качи се, погледна усмихнатата стюардеса и намери мястото си. Винаги избираше руските авиолинии. Огромния надпис Аеролайн сякаш и вдъхваше доверие. До нея се настани момиче, а до него възрастна жена. Рускини. Вероятно семейство. Понякога се чудеше къде пътуват из Авганистан и защо. Обичаше родината си преди да замине и види Русия. Сега нищо не я задържаше там и ако не и трябваха пари вероятно нямаше да се връща периодично. С помощта на комунистическа партия чичо и беше уредил квота от правителството за да постъпи в университета да следва, като казваше, че това е най – доброто за нея. Истината беше че не желаеше да се грижи за нея там, в родината им. След смъртта на семейството и поживя месеци при него и беше отчаяна. Мръсотията и мухите я полазваха като прокоба, неподдържаното му жилище я гнетеше и отблъскваше. Според местните закони по време на талибаните на жените не се полагаше наследство. Чичо и продаде хубавия им апартамент и мебелите, прибра парите и я настани у дома си. Опита да въдвори малко ред и чистота, безрезултатно. Беше му истински благодарна когато я изпрати в Русия.

Стюардесата мина и раздаде найлонови кесиики на всеки пътник. Щеше по – късно да сервива чай, кафе, безалкохолни напитки, малък поднос с вкусна руска храна, която обаче изключваше в съдържанието си свинско месо. Това можеше да се прочете на всяко пакетче, на англииски език. Затвори очи. Предстоеше и няколко часов полет. Най – добре да се отпусне и заспи.

Кацнаха на Шереметево и слезе от самолета. Облъхна я руски аромат, буквално руски, който извикваше в съзнанието и картини с ягодово сладко, топли булочки, димящ самовар, усмихнати лица и свобода.

Нареди се отново на опашката пред гишето за проверка на документи. Приятен млад служител взе паспорта и и я погледна.

- Фарзана?

- Да.

- Афганка?

- Да.

Показа му студенстския си билет. Той се усмихна и я пропусна. Тук не проверяваха и студентите, нямаше какво да им проверяват. Беше виждала как нейни сънародници, мръсни и обрасли със седмични бради и съмнителен вид, показвайки студентските си билети, преминаваха безпроблемно.

Мина покрай малък фреешоп и загледа матрьошките на витрината. Все си казваше, че ще си купи такива. Бяха разноцветни, дървени и лъскави. Може би при следващото пътуване...

Вече знаеше къде е изхода и се запъти на там. Летището беше огромно, красивите бели постройки и вдъхваха смелост и приятно усещане за принадлежност, каквото не беше изпитвала с години. Отказа се от метрото и се запъти към наредените таксита. Днес можеше да си го позволи. Избра едно и поръча Внуково – вътрешното летище, до което щеше да пътува 4 часа, от там да вземе самолет за Ставропол, а от там с автобус до Пятигорск. Предстоеше и още няколко часа пътуване, а след това най – после щеше да прегърне Самир. Самир...Представи си красивите му източни очи.

Беше син на палестински емигранти, избягали в Авганистан след размириците в родината им. Учеше в ПГПИИЯ – Пятигорский государственьı институт иностранньıх язьıков, в трети курс, и беше най – красивия чужденец, когото бе виждала. Запознаха се на сбирката на авганските студенти в общежитието, преди вечерта на Авганистан, за да обсъдят как да представят страната си. Той свиреше превъзходно на тамбука, а тя умееше да пее. Успеха им беше очакван. Всички им ръкопляскаха и пееха с тях. После се събраха в неговата стая да допразнуват. Влюби се в него от онази първа вечер още. Носеше му се слава на красив развратник, Дон Жуан на института, но тя не вярваше. Достатъчно беше да вплете пръсти в къдравите му коси и забравяше всякакви слухове. Обичаше го. И той я обичаше. Знаеше това.

Вече в самолета за Ставропол се отпусна и си отдъхна. Най – накрая смъкна фереджето и се облегна на седалката. Полета беше два часа и щеше да поспи. Прибереше ли се веднъж в общежитието, повече нямаше да се налага да пътува никъде. Щеше да се отдаде на любовта си.

Копнееше за него, сякаш не го бе виждала с години. Спомни си как обикаляха из градчето, катереха се по възвишенията му, откриваха неповторимата красота на това невероятно място.

Пятигорск беше туристичеки – курортен град, разположен между Биш – даг – пет планини, и беше вълшебен със своята природа. Хванати за ръце обикаляха парка на Лермонтов, множеството музеи, катереха се по малките каменни стълбички до Лермонтовите вани, от които извираше топла минерална вода, а накрая неизменно се изкачваха до Еоловата арфа – онова вълшебно място на върха на възвишението, където имаше каменна беседка с две арфи на нея, и подухнеше ли по – силен вятър, над целия град се разнасяше тиха мелодия. Струните на арфите бяха свързани с механизъм, задвижващ се от вятъра, но Самир и разказваше, че това се случва, ако в беседката поседнеха влюбени, и се целунеха. Така сърцето на Еол отново се изпълваше с любов и той се събуждаше от своя вековен сън, протягаше пръсти и засвивраше в чест на влюбените. В една тиха лятна нощ там, в тази беседка тя мус е отдаде. Мелодията от арфите не секна до сутринта. Тогава повярва, че наистина има вълшебство. Беше грях, беше непростим грях. Знаеше, че ако научи чичо и, няма да я пожали. Но вярваше, че Самир я обича и ще свърже живота си с нея завинаги. Много вярваше.

Пристигна. Най – накрая пристигна. Забърза към общежитието, после към асансьора, и се изкачи на 19 етаж, където делеше малка стая с момиче от Лаос. Кхьıангх – кхам се наричаше това момиче, и името и в превод означаваше Златно дърво. Странни имена имаха тези лаосци, но красиви. Отключи и видя че я няма. Зарадва се. Набързо изхлузи противните тежки одежди и започна да отлепя малките пакетчета. Пускаше ги в голяма пътна чанта без да ги брои. Този път бяха повече, а това означаваше повече пари. Трябваше утре да се обади на жената от Кисловодск, че е донесла още и да и ги продаде. Щеше да зарадва Самир с новината, че вече могат да си наемат квартира някъде в града и да заживеят заедно. Копнееше този момент, когато щеше да е само неин и нямаше да се налага да се крият, за да са заедно. Нахлузи дънки и фанелка, набута сака в гардеробчето, излезе и заключи. Нямаше търпение да чака асансьора и забърза по стъпалата надолу към стаите на момчетата. Стигна пред вратата му и почука. Нямаше го. Не го откри цялата вечер. Легна си неспокойна а на сутринта го потърси отново. Не се беше прибирал в общежитието. Обиколи парка на института, игрищата за футбол, киното, танцувалната зала, нямаше го. Купи си сандвич и се прибра. Искаше да му покаже доставката си преди да извика жената да я купи. Нямаше го, нямаше го, никъде го нямаше. Притеснена не можа да заспи и цяла вечер снова по сълбите и по етажите, с надеждата да го види. Пред една стая чу глъч и смях и без да се замисля отвори вратата и влезе. Вероятно пияни студенти празнуваха нечий рожден ден. Чу песен, сърцето и замря, позна го! Не можеше да греши, това беше той, неговия глас беше! Взря се в лицата на младежите и го видя. Импулсивно разпусна косите си и се запъти към него. Извика го. Той я погледна невиждащо, изсумтя нещо и се наведе над момичето до него. Целуваха се. Не и проговори дори, сякаш я нямаше...Тя беше Надия, колежка от Египет. Гореща вълна я заля, зави и се свят. Трепереше цялата. Протегна ръка към него, той я отблъсна. Сълзи запариха в очите и и се затича. На един дъх взе стъпалата до своята стаичка, заключи се вътре и зарида. Не вярваше, не искаше да вярва. Картината изплуваше непрестанно пред очите и, изгаряше я, убиваше я. Механично измъкна сака от гардероба, навлече яке и тръгна. Нощта беше ветровита и хладна, и над целия град се разнасяше тихата мелодия от арфите. С мъка изкачи каменните стъпала до беседката. Беше почти полунощ. В стръмнината едва не падна от една канара. Сега миризмата на бълбукащата минерална вода и се струваше отвратителна, усети че всъщност не е вълшебна, а мирише ужасно на развалени яйца. Догади и се. Сълзите не спираха. Достигна беседката и поседна. Усети полъха на вятъра и си спомни отново вълшебните нощи със Самир. Съблече се. Свали всичко, остана само с една кожена муска на шията. Придърпа сака и седна на края на скалата. Започна да вади пакетчетата едно по едно и да ги разкъсва. От тях се изсипваха малки разноцветни камъчета. Рубини, изумруди, опали, самородни перли. Един лунен камък проблясна на светлината от лампите. Загледа го и го пусна надолу след другите. Гледаше как се търкулват и изчезват в тъмнината. Заедно с мечтите и. Разкъса и последното пакетче. Хвърли съдържанието му в пропастта а след него и сака. Вече нямаше нищо. Дръпна муската от шията си и я разтвори. Вътре имаше мъничък зелен Коран. Стисна го между ръцете и отново се разрида. После го целуна и се хвърли от скалата, за да последва мечтите си.

Над града се носеше тиха мелодия на арфа...