Дар

Ееейййй гиди златни Родопи,
широки са ти полята
богати са ти горите
бистри са езерата
и са ти тежки сълзите...
 

Подпъди овцете надоле и се загледа подирека им. Сълзи му наляха. Горяха го вече девета годин. Не се прежалва лесно мъжко чедо. Кога бягаше подир кутрето, кога порасна, овците на паша да извежда, кога се заергенува, кога жур му вдигнаха, войник да го проводят...Войник не отиде, черна го чума тръшна.

Разплака се стареца, като дете се разплака. Пред бабата силен се показваше, таеше скритата болка. На гората разправяше, на полето, на агънцата. Едно им чедо беше. Един Славчо. Славен Славчо...

Извади от торбата увитото сиренце и лебеца. Постла месалчето на тревата, извади и два домата и си отреза. Преседаше му. Колко да не се спомине гладен ядеше. И за хатъра на бабата. Тя да е жива и здрава...

А времена беха...

Омесваше Рада прясна погача, пъстри одежди обличаше, миризлива китка откъсваше, в коси я закичаше, погачата над глава дигаше, снага си разкършваше, хем пееше, хем пристъпяше. Гласа и – над полето се стелеше, кой я чуеше, дома им идеше, хора се завихряха, гайди засвирваха...до зори. Момченцето им растеше, радост за баща и майка. По селски седянки го водеха, под цъфнали череши го люляха, от бистър извор водица носеха, да са му бистри очите. Чеиз му натъкмиха, снаха да доведе, кога порасне. Да им е се весела къщата. Една вечер по очи се сурна, припадна си. Не стана вече. Не проговори. Ръка, крак – изтръпнали, очите му ослепяха. Лежеше си така на миндера, не помръдваше. Поболя ги мъката. Свършиха се. За уроки ли не му баяха, куршун ли не ляха – не се оправи. Еее от турските села чак знахарки доведе, два деня път оди, да му изцерят момчето. Не можаха. Доктори го гледаха, разтриваха го, жълтиците на ръка им броеше – не помогнаха. Спомина се до година. Сега един гроб имаха, на него гозби готвеха. На студен камик китки кичеха.

Надигна се тежко па тръгна подир овцете. Краката му сами го водеха докъде Широка поляна. Разправяха старите, че самодиви ора играли по цели нощи. Колко оди, колко ги вика, колко ги търси, очите му да ослепят, сърцето му да вкаменят, да се свърши тая болка. Кой ги погледнел, ослепявал. Не видя самодиви. И нощно време ги тръсеше, и за запалени огньове гледаше – няма. Една заран на поляната горяли въглени намери. Огън беше горял нощеска. Те ще да са били – рече си. От тогава ден не пропускаше. Забикаляше, белким ги зърне. Дома не му се прибираше, Радка хептен се сбърка. Сън сънувала, в съня и Славчо дошел. "Майко, за мен да не плачеш вече, на гробето да не одиш, яз при вазе се връщам” – рекъл. Оттогава на портите седеше, Славча чакаше завалийката. В очите и слънце грееше, а нощем, недочакала, пак се облаци пълнеха. Жал му беше за нея. И нея ако изгуби, за какво.

Приближи се между храсталака, на поляната. Поогледа се. Никой. Отиде до местото на огъня. А там – кошница. Цялата с шумки покрита. Що ли , рече си.Някой овчар гозбата си забравил – мислеше. Избута шумките, повдигна капака. Вътре – детенце. Детенце спеше у кошницата. Румено личице на сън се смееше. Не поверва на очите си, вдигна го. Синя корделка го опасваше. Мъжко.

Заигра Мирчовото сърце, затупка, в гърдите му ще се пръсне. Забрави за овци, за чудо. Тури го у кошницата и към село забърза. По пътя чие ли е – мислеше. Кой си оставя децата по поляните – мислеше. Краката му не стъпваха, летяха. Стигна портата, влезе.

- Радке, Радке, излез да видиш какво нося, излени Радке.

- -А? Мирчо?

Показа се Радка, лицето и светна. Очите му загледа – смееха се. Кошницата допря, капака отвори.

- Славчо...Славчо се върна, рекох ти аз, думах ти. Славчо се върна...

Разплака се жената, прегърна си детенце. Мирчо не издържа, гегата подхвана, овците да прибира тръгна. Майка и син на едно да остави самички. Па на самодивска поляна отиде. Златни жълтици разпръсна, момите гердани да си купят. Ничком на колене падна, молитва им изрече, че жената му пожалиха, че син му дадоха.

Прибра се при Радка весел. На заранта стана жената, бяло си платно избели, дребни ризки изтъка, терлички за Славчо оплете. Прясна погача опече, миризлива китка откъсна па си я в коси закичи. Кръщене му направи, да му е славно името. Честито да му е.