22.05.11 г.

Заселници



Ноздрите ми потръпнаха от свежия хлад. Долових непознати аромати... канела, лимонов цвят, мокрота, лалета. Лекото подрусване на златната колесница отдавна бе изгубено и сега се събуждах. Не смеех да отворя очи - незнанието и неизвестността отново ме плашеха. В съзнанието ми проблесна спомен - в предишния ми дом цвета на очите ми бе променен. Какви ли щяха да бъдат тук...
След много безсетивни години открих отговора - слепи.
А имаше толкова много за гледане.
Непробиваемите стени, издигнати между нас. Непроходимата зелена растителност, извираща сякаш от дланите ми. Заплетените коренища, смучещи сокове живот. Себеподобните. Фалшивата цветна красота на разлистена Пролет и болезнено белите заскрежени върхове, които всеки умее да достига. И нито искрица Живот... дори по пързалките и в пренаселените с деца пясъчници... нито в психиатрията, където се лутах да търся изгубеното си семейство, никъде... само полъх от минало понякога на брега, понякога след отчаяния рев на Отлива.
Опитах да ги намеря, почти опитах. Моят хазяин е дружелюбен, загрижен, но ми пречи. Той се грижи неизменно за личния ми комфорт, за уреденото ми жилище, но наема е твърде висок. Опитах да прорастна птичи крачета на малката ми бърлога и да избягам от суетата му, но, уви - придружи ме. Следва ме навсякъде, врастнал се е в същността ми, черпи жадно храна пред вратите на главната ми аорта, наедрява все повече и повече, а данъците плащам аз. Така съжителстваме вече дълго време. Навярно ще привикна и един ден няма да знам коя съм, навсякъде ще бъде той.
Има моменти, в които на сън все още долавям тъжните очи на моя Татко. Шепти ми нещо... подсказва ми. Винаги така е правел. И аз никога не дочувах, не чувам и сега. Само си мисля, че е гласа му. Мечтая си. А дори вече не сънувам. Огромните порти на сънищата ми са прехода към един друг свят, онзи, Долния, , в който най - ценената краска е ярко червената, а тишината му чуват само онези, вкусили прекрасните жълти зърна на измамата. Интуитивно усещам - не бива да попадам и там, но интуицията не е моя, тя е бельото на моя хазяин. Връхния му плащ е благочестието, колосаната якичка - добродетелта, вратовръзката - милосърдието. А колко само е стегната... може би ще ме задуши. А аз вече отдавна копнея за тази така живителна земна глътка въздух... И знам, ще заплатя и за нея.
Надявам се някога, някъде... в някой от всички онези създадени точно за нас светове, някой от моите да ме намери. Но днес ще остана залутана тук, и завинаги.

Няма коментари:

Публикуване на коментар