22.05.11 г.

Светлина



Тежко му е теглото. Ката ден по тъмно на нивата, после по тъмно – дома.
Застуди вече, зимата тропа пред прага, а цървулите стари, абичката – покъсана. Сал едно му остана да го грее – Радкината песен, кога беряха царевицата. Тя само сърцето му топлеше, като слънце го грееше. Друго си немаше завалията, живинка не беше завъдил, цвете не пося. Така я караше единоко. Ама не жалеше. Подхване ли старата дедова гега, зафане ли по баирету, ехехехейййй, кънтеше ми оная ти песня... земите продънваше. Хубав глас, божи ще да е.
Откак му изгоря колибата се така беше. Едва сколаса да притури некоя дЪска, да се подслони. Скова и две на миндер, глава да положи. Ама пиронету – скъпи, пазара далече. Краката го не слушаха, как да иде. Сбираше шумки и слама, малко царвичак, та постилаше. Чорбаджийте по някой комат му подфърляха, некога и сиренце. Радка праз носеше. И така я караше...Чакаше да зърне оная светлина, дето Станчовия унук му я разправяше, че била в отвъдното. Щял и бабата да види там. Маеше се, къде ще я види, като сам я зарови на гробето лани. Млади. Все търсат да верват в нещо. Истината тука беше, тука, по каманаците. Огънеш се одве, допреш глава до скалата и слушай, слушай... приказки ти разправя. Ветера знае, и тревицата. Колко народ е отминал, колкооо... един се не е върнал да каже за светлината. А Божето с очите на синигера гледа...
Подсмихна се. Пак запя Радка. Чуваше я в бълбукането на ручея. Ангелите там се къпеха, беше ги виждал. Кога пее Радка, сичко видеше. Само да не спира...
Занаслиза надоле, требаше да се прибира. Събра някоя круша изпопадала по пътя, откъсна глог. Вечера да са му. Ако намереше някое яйце, щеше да свари на огъня, ама и канчето залепнало беше, та не можеше. Търка го, търка го с пясък оная вечер, не са изми. Сурови ги пиеше га беше млад левент, гласа му да са виси, момите да слушат, ама сега за какво. Да са люпят пилци. Нека. Крушите стигаха.
Свърна към селото и отдалече виде лудата с количката. Знахарката и викаа, треви събираше по цел ден, сушеше ги на слънце, па ги фърляше. И тя нейното си знае горката, сигур има за какво да е тъй. Опитвал беше да и подговори, ама – не. Бягаше. Само жадно го гледаше в ръцете ако носеше нещо. Късмета му бил днес. Проближи я па пусна в количката крушите. Пак гладен щеше да ляга. Спомни кога беше намерил на сметището едно парче огледало, занесе и го, а тя – радост... Още и видеше усмивката. И тогаз чу Радкиния глас да се лее. Светло му стана на душичката. Обеща си утре заран да я намери па да я заведе до скалата, да слуша и тя ветровете. Приказните им приказчици.
Стигна. Повдигна черджето, влена в колибата и поседна. Тегнеше го умора, малко ли беше вървял. Не усети как клюмна на една страна, и светлина го настигна. А Радка пееше, пееше...

Няма коментари:

Публикуване на коментар