22.05.11 г.

Топла пръст



Наведе са па приседна. Земята студена беше, скована. Тук - таме зеленко, колко да прелъже. Живот немаше още, само врабци подскачаха премръзнали. Загърна абичката и са прозя. По рано го разбуди камбаната. Па на умряло. Кой ли Богу дух беше предал нощеска. Сал едни старила беха останали в селото, на пръстете ги броеше. Ама тъй - младото по гурбет. Илия, горския ще да е. Болнав беше отколе. И самин. Викаше да му налее рикия да си подгрява, па и за разтривки, ма не щя. Болката му за друго била. Знаеше той болката му, нал и неговата съща беше. Немаше цяр за тая болка.
Надигна са и тръгна полека надоле към селото. Повървя па дочу и гълчава. Илиевата къща беше, видеше се. Отпреде Абибето метеше, запретнала шалваре. Друга циганка с вода пръскаше по двора. Жените под сайванта огин беха наклали, чорба да варат, за раздаване. И жито. Потърка чело па са здрависа. Никой го не погледна. Другар му беше Илия, ей, отиде си. Оная с косата никому не прощава. Молеше са само да не е пръв.
Една от жените канче му подаде - компот. Разджурка го, отпи. Сладки дюли. Остави па са надигна другаря си да види. Пристъпи в одаята, тъмно беше. Да свиква... Бръкна в джобето, синьо мънисто напипа, за Светлето го беше прибрал кога го намери. Целуна го и пусна между китките. Късмет да му даде на оня свят, ако му требе. Прекръсти се и си излена. Забърза да си върви. Не му се слушаше опело. Кое поред тая зима. Научил ги беше, повече от поповете от слушане. Заскърцаха цървулите по земята, още съсляк имаше. Как се не сгря, толкова топли сърца погълна.
Прибра се дома па полегна. До довечера време много. До заранта още повече. Три деня щеше да чака хабер за щерката. От как я закара на болницата на града, се така беше, без сън. Хептен на хайляк го обърна, нищо не подфащаше. Не му спореше. Станчовия син санитар беше там, та хабер му провождаше. Кога хубаво, кога - нищо. Добре била, да чака. Не беше добре, сещаше. Кога я намери саминка до чешмата още болно беше горкото, хилаво. И годинките му не знаеше, и майка му. Едни сини очи само, светли, сърце да обърнат. От там доде и именцето. Светла, светло дете. Грееше го кат ясна месечинка, топлеше го – лятно слънце. Дружинка му беше. Така и са не задоми, булка не доведе, ситни дечица не нарои. Та Бог му Светла проводи. И сега искаше да я зима. Погледна иконичката на стената. Една Богородичка майка и беше, да я пази. Прекръсти са. Обърса една сълза, обърна се и задряма. По обед се надигна да са разтури. Отчупи комат, задъвка. Захвана по баирету пак. Друго му не оставаше – чакане. Цялата зима чака, още малко – какво. Краката го боляха, стар беше. Запристъпя към дома чак по мръкнало. Селските песове го лаяха, вятър забрули. Не са свърши тоя студ, бре. Ама идеше пролет, идеше. Кокиченца ще нацъфнат, слънце ще изгрее. И Светлето дома ще си прибере.
Изнизаха се дните, хабер не дойде. Изтичаха му очите по пътя, се към портичката гледаше, кога проскърца – рипаше му сърцето. Една заран пощальончето писмо му донесе. В друга болница закарали момиченцето му, да го лекуват. Страх го разпъна, разтрепера го. Ама докторите знаят... тъй да е. Веднъж пролет да пукне, ще иде с талигата да я види, да и се порадва.
Накладе огъня с цепеница и приседна. Огря ръце. С тея ръце колко работа беше изработил. Пред очите му бяха още нивите, лозята. Добичета хранеше, не беше лесно, ма и сили имаше. Не като сега. И зимъска даже. На кравите да изринеш, вода да им занесеш, да издоиш. Пилци да раниш. Кайсии и сливи да сбираш, да сушиш, рикия да вариш. Не свършваше селската работа, тежка беше, ама сега с болния крак накъде. За какво. Да знаеше, че детето ще оздравее, ще се върне, да стане. Не знаеше.
Сабалян се криво му беше. А разправяха ората – утринта по-мъдра била. Била, кога си млад и челяд имаш. Кога не знаеш и още верваш. Кога невеста ръка целува на тейко ти, тогава са мъдри утрините, че носят радост. Вече само земята е мъдра, от сол, от пот. И оная, де чака зад вратничката, барем знае кога да дойде.
Преметна още едно чержде отгоре си да се сгрее. Щеше да превари пролетта. Ама кокиченца поне имаше да никнат, за Светлето.
Една мека слънчева утрин по пътечката откъм къщи затопуркаха малки крачета. Светлето едва успя да стигне пъргавото си две годишно момиченце да не помачка в радостния си бяг нацъфтелите иглики в градинката, та да стигне кокиченцата до оградката на дедо и...

Няма коментари:

Публикуване на коментар