22.05.11 г.

Изповед



Най - после се реши. И той не знаеше как. Краката сами го поведоха. Едва ги мъкнеше, натежали, оловни. Още малко и щеше да стигне. Още малко...
Мина покрай старата джамия и я загледа. Минарето и - килнато на една страна, сякаш натежало от времето, от мъките, всеки момент щеше да рухне.
Изронената му стълбица се видеше отдалече. В градинката нямаше никой. И чешмицата беше пресъхнала...Откак натваряха талигите с покъщина, събраха дечурлигата и заминаха, никой не пристъпяше в дворчето. Никой не гледаше...
Погали зажълтялата латинка с ръка и обърса очи. Разви червения пояс от кръста и го нагъна. Нямаше да му е нужен вече. Пищовите от дядо му бяха ръждясали, баща му замина. Дюшманите изпомряха, други са по зинданите. Всеки според делата му. И селото опустя. Тук – таме някое джамче светваше нощно време само. Засети се за седянките по Рамазана. Сбираха се старите на едно в някой двор и заедно посрещаха ифтара. Децата и жените, в друга къща. Като замиришеше оня ми ти запарен чай...след цял ден гладуване, и двете изсъхнали фурми като хапнеш, друго ти не трябва. Веселба беше, сяка вечер. Сбираха за софрата от цялото село. Всеки носеше по нещичко. Че една софра - по – сладко. А от горната махла некога българите пращаха момите с армагани – кога пуйка, друг път – домашен хляб, кървавица. Асеновата щерка често наминаваше – Тинчето. И пилав им вареше, и ушав. Хубавица беше Тинчето – руси плитки до кръста се подаваха изпод забрадката. Очите и – ясно небе...
Потърка чело и стана. Не искаше да си спомня...още не. Нека стигнеше...Свали калпака, напъха в него пояса и го остави на стълбето. До тях звънна и мънистената броеница на татьо му. Помаха с ръка към джамията, сякаш се сбогуваше, обърна се и тръгна. Вървеше бавно, присвил гърбина, едва провлачаше сакатия си крак. Тренчо. Така го викаха сега. Партииците не аресваха Тимур за име на даскал. Преименуваха го, а той свикна. Старата му майка до последно баеше и наричаше, името си да върне. Ама как...Да беше го сменил по отрано, по - лесно за даскал щеше да учи. Даскал Трендафил...Тачеха го децата, на български ги учеше. Зарад тях остана и не замина по турско. В читалището името му се пишеше под листовките за дарения. И за църквицата помогна. Сега натам се беше запътил...
Отнесе го спомена в онея години...Една мъка имаше на сърцето – Тинчето. Всяка парица за жълтички сбираше, гривни да и накупи, кога я поиска. Така беше при тях – мома искаш ли, злато даряваш за нея. 7 ги беше приготвил, все бурми, от най – скъпите. От Станбула ги поръча. И кафявия костюм с елечето. Сефте го обличаше неска. Щеше да му е годежарски. Учен човек се пишеше, Тинкия баща го знаеше. С пълно сърце изпроводи старците да му я искат. Китки и набраха от градинките, една кутия "Черноморец” в лъскава книга увиха и на портите им потропаха. Никой не отвори. Напразно седяха отпреде да чакат. Кон цвилеше от конюшнята, гласове се дочуваха. Тимур зад ъгъла чакаше. Дочака да види майка си, как забрадка си сваля и очите си бърше. Дадоха Тинка на касапина от другото село. Обещана била. Повече не я видя. Юмюр мина да гледа за нея. Очите му изтекоха. Пътеки прокара до стария орех на края на селото, дето се срещаха преди. Да я усети. Нощите му мъка бяха. Една везана кърпа му остана само. Дочу че деца нямали. Не бил живота им лек. Поболяла се Тинка, болна легнала. Преди месец се спомина.
Зададе се черквата. Отдалече се видеше. Камбанарията замлъкнала, като минарето.Само на опело бие. Последно за Тинчето беше...Братята и на село я докараха, тук я погребаха, до баща и и майка и, в българското гробище. Да се помни. Снощи крадешком отиде та я преля. И китка занесе. Тогава я видя за последно, и се зарече.
Пристъпи през малката желязна портичка и страх го облъхна. Беше идвал да помага кога я градяха и реставрираха, ама не беше влизал. Приведе се над чешмицата и ръцете си уми. После и лицето. Поседна на пейката да почине и да помисли. Тежаха му годинките вече. И сакатия крак го наболяваше. А сърцето...
Петък беше, не неделя, но църквата беше отворена. Стана и изкачи трите стъпала до входа. В тъмнината много се не видеше. Хлад го облъхна, усети светинята. Тинкината светиня...Прокара поглед по стените, по зографисаните икони. Сите усмихнати. Добре дошел сякаш му казваха. Вдигна ръка да се прекръсти, па я спусна. Седна тежко на пейката в ъгъла и заплака.
Едно момче метеше отзаде и го чу. Позна го.
- Какво дириш насам, даскале, добре дошъл да си.
- Свещичка ми донеси, момчето ми. За Тинка да запаля.
Детето не продума, свещи донесе и хукна да дири свещенника. Намериха Тренчо до иконата на Светата Майка. Кръстеше се. После извади кесията и всичките пари от нея. До иконката ги изсипа. Целуна я.
- Да ме кръстиш, отче, съм дошел. По християнски. И кога умра, при Тинка да ме погребете.
Едва продумал, свлече се на каменния под и затихна...

Погребаха го в християнското гробище. И мрамора му направиха. В джебчето на кафявото му сако златно кръстче намериха. И бележка. Сватбарските дарове за църквата да останат.


"...Кавал да стене. Фередже
да се отмята.
Едно и също дередже.
Една — Земята...”
А.Белчев

Няма коментари:

Публикуване на коментар