Канче мъка

Застудяваше и само вой на премръзнали кучета огласяваше нощем заспалото село. Подръпна перденцето и погледна - забрисаше съсляк. Зимата виеше пред прага и. Обърса сълза с опакото на забрадката и приседна. Знаеше - беше и последна зима. Ако я изкара. От пенсийка, от тук - от там, продаде и едно дуго, посъбра пари за въглища ама нямаше кой да ги прибере под навеса та така и се овлажниха от дъжда. С количката попрекара малко на сухо и ги зави със стари чували, ама до кога щяха да я изкарат. Не можеше и печката да си пали вече, краката не я слушаха, раматизма ги дълбаеше. Едва стигаше до дворчето да подфърли лебец на Лайка, че сърцето и раздираше кога лайне гладна. Завалийката, беше на нейните годин. Кога е мислила, че такова тегло ще тегли, само с кучката двете... Накуцвайки на една страна от болки се дотътра до старата ракла и подигна капака. Гледаше ги всеки ден - двата нови комбинезона, кадифяната престилка, полата. Уши ги лани, кога усети че края иде. И ново одяло купи от циганката къде продаваше из махлата есенно време. Да я завият с него, ако се спомине зимъска. За пет лева и едни лъскави турски чехли и даде тя, да я не погребвали със старите налъми. Сещаше, че кога умре, някоя от жените ще ги земе, сега такива се носеха, модерни, ама... И боса да я изпроводеха, все тая. Само да се куртулисаше вече. Да си видеше Стоенчо и Пинка. Че много и тежаха... много...
Преди две зими погреба щерка си. От кметството отпуснаха средства да плати на погребалното и за мрамора. А дървения кръст сама издълба, изписа именцето, датите... По - скъп и беше, се него целуваше. Душичката и, жива още, дървено кръстче носеше под ризата си... млада се спомина, не доживя унуки, не види децата си изучени. А и те къде ли се рееха сега, самички, като лястовичето от счупеното гърне.
Усмихна се неволно. Спомни Пинка като мънинка. Все искаше приказки да слуша, и слушаше, слушаше... невръстно беше, а разбираше. А тя, на прага пред съдника, още не сваташе объркания свят.
Бръкна в сандъка и извади гоблена. Стисна го, пръстете побеляха. Беше го бродирала по Коледа, кога тръгнаха годежари из село. Стоенчо и донесе конците от града. Една книга изписа на хасето, бяла, а отгоре и с цървени букви - Щастие. За чеиза си. А една година с парите от вълната му направиха рамка, зад стъкло го опънаха, да се не цапа. От сълзи не видеше, след опелото на Стоенчо, та го събори и се разби. После го прибра. Искаше да каже на кметицата кога я погребват, да го турат до нея. Армаган. Прибра го на дъното и затвори полека капака.
Занизаха се студени дни, нощно време се увиваше с чергата, да не премръзне. Едва намираше силици да се надигне да тури залък в уста. На гробето не одеше вече, далече беше. И помени не викаше, а наближаваха, дни не останаха. Щеше да свари малко житце и да раздаде, ако някой се сети да я нагледа. Еее, оня ден комшийското момче към гробищата беше тръгнало с талигата да прелее баба си, та прати по него шише вода и една саксийка менекше, че в градината сланата попари китките. И това цвете нямаше да изкара, ама... ако се сетеше да запали две свещички под керемидата, щяха да го топлят. Па и на завет, можеше да не измръзне. Хабер не дойде. Сигур тъй беше сторил...
Отиде до килера и взема метлата. Напръска малко водица и помете в къщи. За двора сили нямаше. Поля китките и занесе на Лайка къшей хляб. Кученцето заскимтя като я съгледа, погали го по главицата и се прибра. Имаше в избата полвин шише вино, останало от погребението на Пинка. Сипа малко в едно канче, откъсна китка мушкато и се качи в одаята. Приседна, запали свещичка, потопи моловката във виното и притихна. Молитви не помнеше вече, не знаеше. Нявга в черковата тя учеше дечурлигата да се молят, а сега... Отправи очи нагоре. През паяжините санки Богородичка и се усмихна. Усмихна и се и тя.
И се спомина.