22.05.11 г.

Самодивска сянка



Луд полудял беше. Сън го не ловеше откак я зърна в гората. Златната и коса, белата риза... кобилата и с огнени копита.
Играеше из поляната като бясна, вятъра гонеше. Изпи му очите, друго не видеше – ни денем, ни нощя. Изсъхна по нея. Одеше да я дири, викаше я, бродеше из баирите, ни следа. Добитъка заряза, по двора щир и трънак само. Не вляваше и дома, колко да откърши комат, па зафащаше. Решил са беше – дорде я не открие, да не мирясва. И на Диманка подрече – не я ще, друг да си нарочи. Самодива му била изгората, селска мома не тръсел. Дожаля му кога виде черните и очи пълни, ама... Беше го омагьосала пустата му фурия. Сърце му не остави. Нощите из храсталака нощуваше, деня баирите обикаляше, все за нея. Тук – таме огин горял намираше, тя ще да е била – думаше си. Мравуняк да подпали му рекоха, ще дойде - не бива. Не дойде. Коня и да подмами чу, и това я не докара. Носеше и пренасяше де що има ценно по раклите, дар да и е, не рачи. Последно по Сираница я зърна, огньовете обикаляше нощеска, и по първи петли на мъгла се обърна. Кърпа бяла намери до извора, нейна беше, знаеше. Прибра я под ризата, да го грее. Едва изкара зимата. Поработи тук – таме и пукна ли пролет, покачи се на баира па каменна чешма съгради със събраните жълтици. Караше Диманка бял хляб да меси, та го носеше на чешмата, от пчелари мед зимаше, мед и носеше. Нощем се криеше зад глогинките, щипеше се да не заспи, та да я зърне кога иде, ама унасяше се, а заранта – месала празен. По другаде утъпкана трева видеше, с посестримите и хоро е играла, мислеше, нощеска. Разправяха – сянката да и фане – така щяла да се умири. Ама как се хваща самодивска сянка... и капани залага, и хитрини мисли, нищо. Болен легна. Свърши се. Дойде Диманка чорба да му донесе, па му рече пояса и за булото да завърже – така се сянка самодивска ловяла. Скокна на крака, оздравя. Пак към гората хукна. Не мина много, усети я една вечер да лети над дърветата. Затули се край извора, зачака. Виде и кобилата, жадна пръхтеше, вода отпиваше. Момата настрани пояса си развърза, булото си отметна, да се къпе понечи. Хвърли въже, наметна и го. Запищя, задърпа се, очи и мълнии святкаха. Затвори своите, приближи я по въжето, па хвана булото, за пояса го завърза. В миг утихна. Погледна я – смирено до него седеше. Очите и – дълбоки вирове, страх навяват. Повдигна я – лека като перце, па я дома отнесе. Булка да му е. Заредиха се дни. Весел беше с невястата си, ама сам остане ли, страх го гризеше, да я не загуби. Очите и все навънка. Две деца му роди по Велика Събота, близнета, със златни коси, досущ нейните. В гората ги водеше, от самодивско цвете венци им плетеше. Кога им пееше орли се сбираха тъдява. Срах го беше, и за щерки му, и за нея. Нощем с въжета я връзаше за кревата, да не избяга. Една заран я не намери. Въжетата сгризани, пояса и булото – в раклата. Тук някъде е, си рече, без тях при посестрими си не смее да иде. Затърси я, завика я, завайка се. Чу комшиите да шушнат – с левент един избягала. Поболя се. Пропи се. Децата забрави. Диманка ги гледаше, тихичко им пееше, приспивно им надумваше сека вечер. В дома му често оставаше, да му шета. Една заран го надигна от леглото, взема децата и на висока поляна ги отведе. Седнаха там на припек, лесно да оздравеел. Загледа я, очите и тъжни, зареяни. В душата и песня, на устата и роса. Па виде тогава – Диманка сянка нямаше.

2 коментара:

  1. Самодивски загадки - уж все ги крадат, че им прекършват свободата, а всъщност държат в шепите си юздите на вятър - че кой вятър с голи пръсти може да улови?!

    ОтговорИзтриване
  2. Мистиката винаги е привличала хората...
    Благодаря ти за прочита :)

    ОтговорИзтриване