Тежка му е гъдулката

Хубава беше Гюровата щерка, писана.Страните и - червен здравец, очите и - църни маслини.Па кога запееше, бедно му сърце рипаше в гърдите, пръскаше го.Е тогава подхващаше каишката на маймунека, гъдулката, и тръгваше по къщите и дворовете.

Много села беше обходил, много земи.Много свят видя, ама сърцето му все към нейната махла го водеше.Да я зърне на чардака коси да разресва, да чуе песнята и.По седянките вечер за нея гледаше, между булките на кладенеца нея търсеше.

Бедно момче беше.Майка му болна, стара.До корубата на края на селото в малка колиба живееха.И покъщина нямаха.Пожар подпали дома им, нищичко не остана.От добри хора два юргана събраха, някоя паница и една стара печка да ги грее зимата.От тук, от там някой картоф, царевица, чепка грозде.Така я караха двамата с майчицата му.Стария циганин от тяхното село му остави маймунека.Още дете беше, кога обикаляше след него по къщите, та накрая и него научи на гъдулка да свири.И захванаха по селата...Някой пари дребни им фърляше, друг сирене ги гощаваше.А той сбираше в една торбичка на майка си да носи.Тежки бяха песните му.Сърцето му свиваха.Една имаше, нивга я не запя вече.А маймунчето на всяка подскачаше.И на весела, и на мъчна.В едно село го биха.Пребиха го.А искаше само думите му да чуят.Събраха се дребни дечица, майките, бабите им.Засвири на гъдулката.Едното дете ябълка рупкаше.Посегна Манчо да му я дръпне, одра му ръчицата.Скочи стопанина, зарита маймунчето, зарита и него.Друг с тояга го погна.Едва се измъкна през портите та побегна.От тогава и страх го гонеше, и мерака му погасна.Остави гъдулката.Работа потърси, не го наемаха.Зимно време дворовете им ринеше само, та по някой комат хляб му подхвърляха.Недохранен, недоспал.Майка му болна легна от мъка.Цялата зима.Тегло.

От как видя Гюрова Яна, чудо стана.Заигра сърцето му, спомни си песните.Обърса праха на гъдулката, засвири.Друго свиреше, песните му сами се пееха.Взеха да го викат по сватби, по кръщенета.И на седянки ходеше вечерно време, и по мегдана, кога се празник зададе.Тачеха го хората в това село.Весело му беше на душата, че лична Яна го слуша.Не искаше друго, само засмяна да я вижда.Тя слънце му беше.Грееше му в малката колибка кога морна снага полагаше.Радваше се, кога Яна на хорото се хванеше.Очи не сваляше от нея.Погледнеше ли го, очи свеждаше.Като малко птиченце пърхаше сърчицето му.И майка му се дигна, болката и отмина, като го гледаше такъв засмян, весел.

Често сам беше, обикаляше чукурите и канарите, слизаше и до реката, риба да лови, песни да мисли.И все за хубост, все за любов, за млади девици ги мислеше.

Една вечер до късно остана.Нова хубавина беше измислил, утре на Яна да я засвири.Тъкмо гъдулката надигна и от шубраките стъпки дочу.Ослуша се, замръзна.Глъч се понесе, момински глас раздра небето.Скочи той, забърза, побягна към гласовете.Късно пристигна, нехранимайковците избягаха.Една мома само в реката се видеше.Скочи да я спасява, удавена беше.Издърпа я на брега.Разчисти шумките и боклуците от лицето и.Погледна я.Сърцето му спря.Неговата Яна беше.Топла още, хубава.Прегърна я и зарида.”Стани мари Яно, стани, при стари знахарки да та заведа, болката да ти изцерят...”

Надигна се тежко.Прегърна девойката, на ръце я понесе.По камънаци и чукари, до най – високия връх я занесе.На камък я положи, бялата риза да и изсъхне, слънцето да я погали.После донесе гъдулката.Тежка му беше, много тежка.Седна до нея и и засвири.Най – хубавата си песен засвири.Свиреше и нареждаше.Нареждаше и плачеше.Сълзите ризата му намокриха.После с ръце гроб изкопа.Положи Яна в него.Завърза с пояса си два клона напречно, кръст и стори.Целуна кръста, после Яна по чело целуна.И в реката се хвърли.