Показват се публикациите с етикет Руски разкази. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Руски разкази. Показване на всички публикации

3.02.13 г.

Хохолок


На книжката му пишеше Павел Льопа, но той не знаеше да чете и помнеше името си само Льопа, както го наричаха всички.
Приживе баба му понякога му казваше Павлик, но ехото за нея и милите и очи бе толкова далечно, че не намираше път към ума му. В онзи злощастен ден обаче мъжът с бастуна го назова с цялото му име и плашещите пламъци в очите му задавиха Льопа до безмълвие. Не успя да възрази. Стана, нахлупи капата и тръгна след него.
Навън бе смразяваща руска зима. Ледни ножове вилнееха из вкочанения въздух и свистяха на милиметри от дъха му, твърди и безжалостни снежинки, големи колкото педя плющяха лицето и той нищо не виждаше. Вървеше бавно след шейната на господина, хванал здраво задната дръжка на кошницата за багаж и от време на време побутваше ако запре в някоя преспа, та да помогне на кончето. Малко беше още, рано му бе за впряг, но Бастуна не пита. След час се озоваха пред кованата врата на познатата сива къща, зад която се процеждаше светлинка.
- Пристигнахме. Отваряй вратата!
Льопа скочи и дръпна дръжката, докато господина се изхлъзваше от стъпенките и му подаде ръка. Бастуна я отблъсна. Влетя в къщата като хала, тръсна се на голямото червено кресло и кресна за водка. От ниша в стената като видение се отдели девойка с шише и стакан в ръка, наля му, изчака да я гаврътне, наля му втора и пак така безшумно се скри.
- Какво чакаш, марш горе! И да си свършиш работата добре днес, че те оставям гладен!
Льопа преглътна и затътри нозе по дървената стълба към втория етаж. В стаята този път имаше три девици. Без да ги поглежда пое подаденото му шише, изпи съдържанието и си свали панталона. Замижа. Някой го бутна на лежанката до стената, беше го страх да гледа. Стискаше зъби, като че ще го бият и искаше да не чува кикота и хленча на жените, да не усеща меките им ръце и сухите устни.
- Бързо, бързо, оправяй полата! Другата! Господина не обича да чака! Бързо!
Момичетата се изреждаха една по една върху Льопа, изцеждаха и изсмукваха до капка живота от него, но горчилката от шишето вършеше чудеса и всичко беше наред. Свърши се. Той се надигна, все още стиснал очи, опъна си гащите, завърза колана и излетя от стаята като попарен. Долу Бастуна се бе надигнал и с нетърпение потропваше по мозайката.
- Тръгваме!
От години всеки ден се повтаряше едно и също. Вечер държаха Льопа в тъмна стая без прозорци, на крива метална кушетка, сглобена от наставени две, да побере длъгнестата му снага. Беше по-висок от връсниците си като момче, по-висок от всички хора на земята, главата му опираше тавана на всяка богатска къща, в която влезнеше а раменете му приличаха на гърба на огромен гардероб. Бабината му колиба покрив нямаше затуй беше израстнал толкова, като житен клас, отправил стъбълце към слънцето, сигурно заради житната каша, с която го хранеше тя. Денем помагаше на двора. Доеше козите, ринеше на конете, мъкнеше тежки ведра от кладенеца и миеше стълбището. Хранеха го с една дървена паница, която често поделяше с Настя - най-старата козица на Бастуна. Животинката имаше плашливи очи и Льопа все гледаше да я опази я от някой ритник, я от заколение, мучейки срещу здравеняка Иван с ножа като зададе пятницата. Всеки петък изнасяха едно яре, а в неделя и по някоя ялова овчица. Настя не беше имала дребни и едва я опазваше. Не знаеше как да говори, никой не го беше научил. Помнеше да си отваря устата за ядене и вода. И за водка, ако някой му даде. Огнената течност топлеше свитото му гърло повече от горчилката в сивата къща.
Със същата съдба в тяхната усадьба* живееха още трима осиновени братя. Андрей, Паша и Алик. И те бяха високи като Льопа и имаха силни гърбове и ръце. На тях им харесваше онова, което вършеха и живееха щастливо. Само Льопа не искаше, но нямаше как. Бастуна правеше деца, силни и здрави, светлооки деца с дълги бели коси, които продаваше в Тюмен и подземните мини на Сибир за златни монети. Льопа не знаеше защо тези деца трябва да са силни и красиви. Льопа искаше само да опази Настя, да я спаси от смърт.
- Време му е. - Господина тръсна лулата и се зае да я пълни с тютюнец от черната кутия на писалището. Засука мустак, досущ рисувания портрет на стената.
- Затова ли го нарече по име?
- Аха... Нали знаеш, 7 години, не повече. После започват да питат. В неделя ще го закарам на панаира. Ще звънне със злато, като не може да приказва.
Очите на жената, приседнала на крайчеца на канапето насреща му светнаха жадно.
- И ще стане мой.
- Твой. Както го искаш. Докторке.

На сутринта в неделя Льопа се сепна - събудиха го по-рано от друг път. Нагиздиха го с лъскави червени одежди и му препасаха богатирски меч. Благодари и затърча към Настя да и покаже. Беше му мила, пети месец носеше козленце, пръчле. Даде и сухи листа, беше и ги набрал още есен, целуна я и обеща да се върне. Бастуна го чакаше отвън, бяха изкарали голямата шейна, шарената, с четирите коня. До него беше и госпожата, увита в кожи. Наведе глава и седна зад тях. Не беше виждал панаира, но беше слушал другите да разказват със светнали очи. Чудо било, от всичко имало там, всеки се веселял и пеел. И въртележка имало, която качвала децата чак до звездите с голямото си сребърно махало. Очите му се изцъклиха и едва не изскочиха като зърна шаренията и тълпата. Пъстри забрадки се мятаха в бързи танци, червени ботуши ги обграждаха, имаше гармошки, качета - пълни до горе със сгущьонка и буренца с квас, кукурузени връзки и червена захар на клечки, пироги с творог. Продавците подвикваха и се смееха, разливаха самагон по халбите и вдигаха тежки наздравици след полата на някоя завъртяла се вихрено мамаша, подрънквайки по чугунените съдини, наредени на масите или със златните накити, накичени по ръцете им. Тук зима нямаше, свирепите очи на нощта бяха останали в сивата къща и Льопа гръмко се засмя.
- Слизай. Ще впрегнем тебе в шейната.
Той учудено се огледа, но Бастуна говореше точно на него. Измъкна се от седалката и пое запотената чаша водка, която му подадоха. Гаврътна я наведнъж с едно отмятане на главата.
- Сега сваляй наряда. Гол!
Подчини се. От някъде беше изникнал Паша и стискаше в ръце неговата Настя. Не можеше да я види, очите му се смъглиха и се надуха като зачервено виме. Свали кафтана и изтърпя да преметнат впряга отгоре му. Стегна жилите на ръцете, изви врат и изтръгна от пресъхналото си гърло най - безшумния стон на болка, който до тогава не знаеше. Напъна се, веднъж, дваж, повдигна тежката метална шейна и я завъртя към Бастуна. Понесе се вихрено след нея или напред, помете де що нозе и ботуши зърна и завъртя към госпожата, зейнала в средата на пътя. Тълпата народ, насъбрана от зрелището ревна с възторг а Льопа видеше само разпорения корем на Настя.
Спря на място. Заваляха пари. Всички сякаш крещяха в едно, ръкопляскаха и се дивяха на силата му. Към него посегна Паша, подаде му наградата, вдигната високо над калпака - печена коза, кървяща още, зачервена, тръпнеща. Льопа понечи да се дръпне, но бастуна на господина опря метално жило в гърба му. Замижа и отхапа. Задъвка. Мислеше за пръчлето. Вдигна ръка, омаза лице с кръвясалото месо и без да мисли го заби в лицето на осиновителя си. Събори го, стъпка го, народа се разбяга, изплашен от големите му ръце и камшичения му поглед, а Льопа с два скока се озова на пътя, с две крачки - отвъд и още малко да стигне до къщата. Обърна яхъра, избута качетата край дувара, събори пръчките от ланшната лоза, стъпка тютюневата кутия на Бастуна и се скри в стайчето си. На кушетката видя ярето. Едва белееше, малко такова, живо ли, не ли. Сгромоляса до него на земята, извади изтръпнала длан, позабърса мазолите в рогозката и посегна да го погали, после го вдигна. Лекичко, като с любов. Както муцунката на Настя побутваше. Едва го положи обратно и нещо го погали и него. После усети желязната игла на госпожата по вената на врата си и чу гърления и смях.

_____________________________
*
Хохолок – едно от значенията на думата е цветен семенос.
Усадьба – чифлик.

9.10.12 г.

Иванушка прогулкин





Едва бях навършила пълнолетие когато в живота ми се появи един сударь. Носеше жакети с двуредно закопчаване, бакенбарди до брадичката и ми подаряваше бели дантелени ръкавици. По онова време, дребна, романтична девойка, очарована от творчеството на Лермонтов с мечти, изваяни от руска кафява захар и пясъчни кулички по брега на Сочи, аз бързо хлътнах и прописах сладникави, оставящи лепкав вкус по сърцето стихове, които полагах на розова оризова хартия с изрязани със зиг-заг ножица краища, сгъвах и пазех в малки, бели пликове за писма. Писма, които така и не изпратих. Срамувах се. А той бе настоятелен. Пазеше голямата кована врата на българския тръст със стоицизъм на офицер, кимаше уважително към всеки мръсен работник, минал край него и подготвяше речи за ушите на баща ми – бъдещият му тъст. Татко от своя страна твърдеше, че не го занимават ловци на зестри. Настояваше, че не иска зет, който живее в даль далекая и пропуска „гражданин”, а още повече – „товарищ”.
- Що за нахалство! Непризнание на Октомврийската велика революция е това! Да ми го махаш от очите!
- Но, папочка...
Папа обаче беше безмилостен. Натовари ме на влака за Пятигорск с големия жълт куфар на майка ми – спомен от студентските и години в Москва и ме прати да уча на подготвителния в ПГПИИЯ за учительница. Живеех в руското общежитие на четвъртия етаж, сломена от носталгия по Ваня. Един ден му написах писмо. Писах и плачех, плачех и писах и след безбройните излияния на поетичната ми недозряла душа теглих чертата и простичко го поканих да дойде при мен. Пристигна ден след получаването на писмото, настани се на пода в малката ми стая и заживяхме като Иван царевич и Альона прекрасная. Всяко утро моят Дартанян ми носеше букетче цветя, набрано от градината пред университетската сграда, вареше ни чай и рецитираше на глас любими стихове, паднал на колене пред смаяния ми поглед. Бях влюбена до уши. Дълго рошех русите му къдрици, целувах сините му очи и се губех в топлите му устни. Издържахме се с търговия. Продавах на черно маратонки „тренинг” и „ромика”, които арменските таксиметрови шофьори купуваха като топъл хляб, давах парите на Ваня и не пропусках занятия. Баща ми не подозираше какво правим – информираше ли ме, че пристига, Ваня събираше нещата си и се скриваше в стаята на колежките в края на коридора. Татко носеше провизии и пари, оставаше за няколко часа и поемаше към Раздвяни, доволен от мен, а ние хвърляхме до тавана пухкави възглавници и в стаята летеше перушина и любов, после слагах дантелените си ръкавици, кожената яка и брошката от Ванината мама и тръгвахме да отпразнуваме хубавия си живот на бутилочка водка и ротсбиф Петровский в заведението през две преки, известно с ексклюзивната си авторка кухня. Понякога излизахме и по-надалеч, чак до някоя странична автономна република на прогулка, когато средствата позволяваха а папа беше в България. По време на тези пътувания Ваня ставаше мълчалив и умислен, далечен някак и дълго съзерцаваше тъмнината през разтворените прозорци преди да ме целуне и да поеме на усамотена разходка навън. Рядко го следвах – вечерите на мюсюлманите изключваха присъствие на жени. После дойде зимата а с нея – и новината, че ще имаме бебе. Прекъснах занятия, от което последва преместване в малка квартира на 30 километра от Пятигорск в чудната деревушка Воднянка, където кравите приличаха на индийски божества а краварките носеха революционни рубашки. Ваня беше поет. Не можеше да работи за да пише, затова на работа тръгнах аз. Сутрин рано, когато снегорина задавяше горската тишина с бръмчене и скърцане, надявах високи до коленете гумени ботуши и непромокаема куртка с надпис „Коровник Воднянка” и тръгвах да доя Маша и Муся – личната ми отговорност в края на селото, с току-що закупения в колхоза нов апарат за доене, да слушам историите на председателя фронтовик Артьом Степанович и песните на краварките – все мили жени със зачервени страни и топли очи. Живеехме дружно и весело. Вечер се събирахме да полеем солена селедка със студена водка а аз броях на глас движенията на бебето – бъдещия руски герой на труда, когото щяхме да кръстим Саша, на Александр Сегеевич, великият руски поет.  Молех се да не е момиче, за да не носи някое издаващо произхода име като моето – Алейна, от което ясно личеше българо-турската ми кръв, редовно припомняна ми от Ваня. Вярно, нямах двуметровите бедра на Лариса, жената на тракториста, нито златните букли на Федоровата супруга, но със закръгления си корем и дългите тензухени ризи на Ваня приличах на истинска руска крестьянка. И бях щастлива, бях много щастлива. Когато раждането наближи и в малката ни кухня на голямото желязно легло акушерката Ирма постла дебел зелен чаршаф и постави между зъбите ми дървената дръжка на един стар тирбушон, лисна в гърлото ми стакан самагон и запретна ръкави, съзнах чудото на любовта. Онзи тежък, оловен момент, когато тялото се разтваря като разсъмване, обагрено от алена зора, за да даде път на новия живот, дългите часове страдание, увенчани с изобилието на радостта и неописуемата изненада, когато новороденото същество разтваря за първи път очета. Беше момиче. Ваня искаше син, затова стана, нахлупи бомбето си на сударь и излезе да се разтъпче, без да каже и дума. Повече никой не го видя. Татко пристигна, изпълнен с нежно чувство към първото си внуче, за два дни намери свещеник, който отказваше да кръсти детето далече от дървените църкви на великата Русь, но срещу бутилка „Джони Уокър” склони и отпразнувахме кръщене. Дъщеричката ми бе тъмнокоса и тъмноока, досущ самата мен, затова я нарекохме Анка, на майка ми. Татко не искаше и да чуе за „Коровник Воднянка” и новия апарат за доене. Събра вещите ми, гушна бебето и ни качи на влака за Раздвяни. След шест месеца поднових обучението си в Пятигорския институт. След още шест се записах в дружеството на поетите и прописах проза. Девет месеца по-късно се отпечата романът ми „Иванушка прогулкин”, наречен на моята голяма любов – Ваня - моето единствено любимо същество, единствената ми скъпоценност. За представянето му обиколих половината СССР. В една от автономиите на Грузия, в бара на лобито на малък изискан хотел с агента ми седнахме да полеем успеха. На отсрещното сепаре някой каза „сударь”. Обърнах се. Моят Ваня тъкмо разтваряше пакет дантелени ръкавици и целуваше по устата един смугъл, къдрав арап.

________________________________________
Тази глупост се роди след разговор с приятел в чата днес, който ми каза, че „Джони Уокър” на руски език следва да бъде „Иванушка прогулкин”.

20.05.12 г.

Бог мой





Господи помилуй, Господи помилуй, Господи поми...

Дървеният кръст се търкулна в калната локва, почернял и намокрен, от дъжда ли, от сълзите му  ли.
Едва дишах. Влака спря за минути насред полето, едва успях да се измъкна с тежкия куфар и тръгна напред със свист, пронизващ съзнанието повече от студа. Тогава ги видях – двама със сопи колкото човешки бой, изправени като Откровение над гърчещата се фигура на земята. Стовариха ги отгоре и, раз, два, още, после единия ме погледна с кривото си око, изплю се звучно и викна на другаря си да се махат. Вятъра плющеше и размазваше видимостта в пръските дъжд, в гумените ми ботуши шуртеше вода, пръстите ми бяха вкочанени и не ги усещах но тръгнах към човека в калта къде с препъване, къде набегом, свлякох се на колене пред него и вдигнах главата му.
- Не мен, дъще, там, Настя, тичай, там, там, Настя... тя... Настя...
Задъха се и изгуби съзнание. Челото му беше разцепено и кървеше, окото и устните синееха подути под него а ръката му стискаше кръста. Увих главата му с вълнения си шал, смъкнах шубата си, проснах я на снега и на две на три избутах тялото отгоре. Задърпах. Беше тежък. Снега хрущеше под стъпките ми, хлъзгав и неприветлив.
...
Бях изпратена в Деревянка с направление от ПГПИИЯ – Пятигорский Государственый Педагогический Институт Иностранных Язиков  на работа от 1 Септември и имах петнадесет дни да се настаня и да намеря училището. На картата Сибир изглеждаше като голямо бяло петно. Посрещнаха ме с оркестър. Жените – пълнички християнки с везани сукмани, насядали на дълга дървена пейка в края на площадката от наредени каменни плочи, с румени деца до полите и пухкави булочки, завити в бели ленени кърпи с едра бродерия. Мъжете носеха гумени ботуши и бели ризи, мустаци и мандолини. Двама засвириха и двама запяха. След миг друг скокна да танцува, запляска с ръце, завъртя се, жени го последваха с размахани кърпи и весели подвиквания. Гледах очарована и не смеех да мръдна. Бях обикнала този народ от първия миг, в който стъпих на руска земя, слизайки от самолета на летище Шереметьево, през цяла Москва, до аэропорт Внуково, където ме чакаше скъпия ми баща с новата си съпруга Татяна, за да ме отведат в дома ни в Ставропол. Тогава бях гледала през прозореца на таксито дълго и замечтано, копнеейки чудните златни куполи на Кремъл и прекрасните руски дворци. В Деревянка нещата стояха иначе. Това беше един напълно различен свят. Нямаше ги гравираните културни палати, безкрайните библиотеки и красиви музеи, нито модерните многоетажни търговски центрове. Липсваше веселата суетня на сладкия университетски живот, топлия уют на семейния дом или дори многоезичната гълчава на разнородните многобройни туристи. В Деревянка имаше много, много тишина, дори когато хората пееха и танцуваха. Настаних се в дома на леля Тамара – майката на последната учителка тук - Инна Сергеевна. Ина Сергеевна бе заболяла и бе заминала и оттогава в селцето нямаше кой да учи децата. На ден път, в един далечен посьолок имаше училище, но бе неудобно, липсваше превоз и зимата бе недостъпно, нямаше пътища, затова бяха изпратили мен. Имах четири ученика – три умни момиченца – Даша, Ника и Гуля и момченце на има Вовка. Вовка имаше големи мечти, големи колкото голямата руска земя – искаше да порасне, за да го наричат Владимир Иванович и да стане като Гагарин – руски милиционер, с фуражка, който лети до Луната. Фантазиите на малкото момче мило ме усмихваха и по цял ден му разказвах за различните космонавти по света, за постиженията и успехите на модерната астронавтика и за безкрайността от светли и златни звезди, извезали тъмното сибирско небе с най-яркия блясък. Той ме слушаше с широко отворени очи, примигваше, а на другия ден повтаряше наизустено всичко, което чуеше. Разбирах, че присъствието ми тук означава любов и отговорност. В сърцето ми грееше смелостта и вярвах, че ще се справя. Щях да се науча на този нелек живот сред високите борове и тополите, да обикна студената черна пръст, която ни раждаше и поглъщаше и да и дам всичко от себе си. Измина първата ми година. Беше вълнуващо и спокойно. В топлите месеци, когато реката прииждаше от новите дъждове и старите снегове и  плисваше сребърна покрай Деревянка, събирах своите ученици и слизахме до брега. Те се заиграваха а аз рисувах. Рисувах тайгата, ширнала чуден зелен безкрай в душата ми, златните върхове на далечните планини, надникнали сякаш иззад пухкавия юрган на небето, увенчани със светлина, или се връщах мислено, а после и с четката и боите в чудния парк на поета Лермонтов, сгушен в покрая на Пятигорск и на платното се раждаха девойки с дантелени шапчици и чадъри за слънце, гиздави кавалери на бели коне и деца, гонещи балони по тревата, файтони с професори и учители от близката школа по изкуства, които пък криеха в куфарите си от синя коприна чудни малки книжки с поезия, поезия, която после тихо четях, приседнала до самата река, а Вовка, Даша, Ника и Гуля прехласнато слушаха. Времето минаваше неусетно. Зиме в Деревянка бе истинска приказка. Дървените пъстри капаци на къщните прозорци биваха строго залоствани за да не влиза студ, но вратите – широко отворени за всеки. Големите каменни печки бумтяха с жив огън и топлеха ухаещите на песен пити и пирогове, лизваха крайчеца на шарените чайници с езиче изпод капака отгоре и сгряваха премръзналите ни ръце около масите, където, нахвърляли топлите си кожухчета и шапки, седяхме на дълги раздумки, слушахме приказки за Иля Моромец или девойката Маченкат, опитвахме домашно дюлево сладко и бисквити с бяла лепкава глазура, наречени от стопанките печенье. Снега бе чист като дихание на ангели и покриваше даже къщите, оборите и дворовете досущ нежна, искряща коприна. Чертаехме пътища по снега до малката къща, в която се учехме на четмо и писмо, дори в най-студените месеци това бе тунел, издълбан под снега за да минем, най-често задръстван от няколкото любопитни синеоки кучета. Или плисвахме ведро вода зад крайната барака, където бабата на Ника не можеше да дотътри сакатия си крак и да се подхлъзне за беля; после отъпквахме мястото, още едно ведро и ето ти пързалка – арена за феи, вълшебници с пелерини и островърхи шапки, които могат да изпълняват всякакви всевъзможни желания, дори като онези на Вовка – големи колкото голямата руска земя. Безкрайният мъничък свят в това селце накрай света изпълваше сърцето ми с умиление.
Една сутрин, когато сънена запарвах чай в самовара на леля Тамара и бърках тесто за блини – пухкавите неподражаеми палачинки, от някъде се разнесе писък. Писък, който смразява и най-горещата кръв. Скочихме, захвърляйки всичко и хукнахме навън. Хората бяха наизлезли, всеки се суетеше и обикаляше наоколо, мъже тръгнаха към пътя, кучета се разлаяха. „Настя, боже мой, Настя, няма я Настя! Намерете нашата Настя!” „Настяяяя, къде сиии, Настя ела си”. Запролетяваше но тук пролетта идва късно, достатъчно късно за да забави бащи и братя да открият навреме скъпото изгубено същество. Настя изчезна. Търсихме я в реката и по поречието, между тополите и в непроходимите тежки гори. Търсехме я с дни и месеци и дълго гледахме пътя в очакване да се появи, развяла червената си везана кърпа. Настя бе само на дванадесет, мило и слабичко момиче с небесно сини очи и дълги руси плитки, сираче, изгубило родителите си много отдавна, почти никой не помнеше колко отдавна, за да и каже защо. За нея се бе грижила баба и а след тихата и смърт свещеника я приюти в малката църквица да му помага. Настя бе детето на Деревянка, имаше чуден глас, като на славей и всички се грижеха за нея.
В селото настъпи тъмна и неочаквана скръб. Родителите на учениците ми ги прибраха по домовете и не ги пускаха да излизат. Никой не идваше да се учи а и никой не разговаряше с мен. Аз бях пришълката, донесла отдалече чуждото щастие но и чуждата мъка. „За всичко си има време, девойче, и за радост и за скръб, и за истина. Не можеш да изпревариш нещата, ти чакай, чакай само. Научи се да чакаш и всичко ще се нареди.” Мъжете от селото мълчаха повече от преди. Минех ли край тях кимаха мрачно с глави, палеха сиви папироси и обръщаха гръб. Смъкваха ушанки ниско над челата и заминаваха без да се обръщат. Тъгувах. Тъгувах дълбоко и отчаяно. В ума ми се завърна някак неканен опитът да мисля на български и смаяно прозрях, че тайга и тъга са родственици. Когато се стопляше при мен на посещение идваше Юра, учителят от далечния посьолок. Седяхме двамата в моето празно училище и пиехме чай. Юра ме окуражаваше и настояваше да не се отказвам. Взехме отпуск и пътувахме до Ставропол, където го представих на родителя си и на Татяна. Юра бе скромен младеж и аз го харесвах. Навярно бихме се разбирали отлично, само да не беше тъгата.
На следващата година, в един от първите топли слънчеви дни Настя се появи изневиделица, мокра и болна, едва пристъпваща, с вързопче на гръб. Свалихме го а тя припадна. В него беше увито дете, момче, с черна като на гарван коса. Не беше ясно от къде идеше и как бе оцеляла в кучия студ и страшните нощи. Когато се свести дълго плака а после разказа само на свещеника. Той сви уста и мълча, не подговори и все клатеше глава заканително. „Кажи, Батюшка, кажи какво и има, чие е детето. Такива нямаме ние, всички сме светли”. Не каза. Не каза и Настя. Но в Деревянка слънцето вече изгряваше иначе. Планините отново близнаха златния ореол, реката пак забълбука сребриста. Вдъхновен от добрите новини и настроения Юра дойде и с букет цветя поиска да му стана жена. Съгласих се. На площада с каменните плочи заиграха мандолини, нацъфтяха пъстри одежди. Задимяха каменни печки и уханни руски хлябове навървиха върволица от там чак до мен и леля Тамара. Отпразнувахме сватба, а в косите си закичих снежно бяла дантела и весел вьюнок. С Юра отпътувахме да се разпишем при родителите ни и да отпразнуваме с тях. После той остана да уреди документите а аз се качих на влака за Деревянка.
...
Помооощ... помощ... помогнете, моля ви, ранен е, помогнете...
Селяните се стекоха и го подхванаха. Дишаше, не беше измръзнал. В селото цареше суматоха, някой бе дошъл и бе отвел Вадим – тъмнокосия син на Настя. „Не плачи, момиче, той не беше наш, не видя ли – черна коса, черни очи. Баща му си го е взел, не плачи, жива си.” Настя ридаеше неутешимо, свила коленца в ръце а тъничката и рубашка потрепваше и едва скриваше голите и ръце. Беше разпокъсана и бита. Не можеше да движи краката си. Прегърнах я. Отчето се оправи. Държахме го на легло и му носехме варени картофки и борш на поднос да се подсили и бързо заякваше. Леля Тамара свари пелмени, омеси хляб, надои мляко от кравата. Сипа му в чая треви против болка и за заякване, да стегне старите му кости. А той рееше очи през прозореца към безкрайния лес и нижеше молитва след молитва. Настя остана саката. Мъжете от селото сглобиха дървен стол с два пръта за носене отстрани и денем при нужда с него я изнасяхме навън а вечер прибирахме. Юра помагаше, беше силен. Децата спряха училище, даже Вовка спря да мечтае. Понякога им четях, по-рядко рисувах. Започнах да пиша. Веднъж Настя проводи отчето да ме повика.
- Настенка, душко, говориш ли момиче? Кажи ми, как си, добре ли си. Чакай да налея чай и идвам.
- Не искам чай... седни. Искам да ти разкажа. Ти можеш да пишеш, учена си. Запиши, напиши.
- Добре, добре... момент само, лист да взема, молив. – Засуетих се около нея а тя тъжно мълчеше. Накрая започна.
- Гражданка Анастасия, 12 годишна, отвлечена от Тарък, друговерец. Отведена далече, далече, чак зад Башкирия и Дагестан, отвъд Алтай. Отведена в земите на Тува. Запряна и насилена. Родила син, Вадим, крошка Вадик. Некръстен. Избягала през голямата Сибирска тайга, в студ, сняг и мочурища, чак до родна Деревянка. Записа ли?
Гледах я смаяно. От очите ми закапаха сълзи. „Записах...”
- Пиши още. Пиши. Кажи им. Велика е моята бяла и светла Русия. И всички в нея сме Руси. Друговерци и християни, всички сме синове на великата Русь. А синовете на великата Русь се раждат с тайга и секира в душите.
Чаят ми изстиваше, преглътнах с  усилие.
След време имахме празник, първият от много време насам. Юра бе уредил в Деревянка радиоточки, слушахме новини. През пращенето на жиците чувах дрезгав глас, съобщаваше тържествено, че на Съветска земя няма Бог. Станах и изтръгнах кабела. Имаше. Бях  Го видяла, всеки ден го гледах. С тънки като комарени ръчици и сива коса. С протрита рубашка. Живееше в задните стаи на църквата в студа и тъмата на желязната зелена кушетка.

18.05.12 г.

Принц Зигфрид

Имаше лице и усмивка, които извикват умиление и те карат да го наречеш Ванката или Ицето, Жорко – нещо близко, българско и миловидно. Всъщност се казваше Миша, като сина на един руски цар. Безцветната му коса бе изрусена на кичури и искрено му отиваше с немирния перчем над очите, придавайки на погледа повече блясък и синева. Майка му беше фризьорка, съдържател на ателие в крайните квартали на Анкара с изключително мъжки персонал поради невъзможността жена да упражнява професията в онези години. Горе на втория етаж на голямата дървена къща между рамкираните фотографии на непознати дворянски лица от 17 век, фалшиви яйца на Фаберже, черни дантелени покривки, забулили шевна машина, кутии с домашни бисквити и понащърбен кристал Даря Павловна вдигаше тост към снимката на Анна Павлова – великата руска балерина, отронваше драматична сълза, отмяташе назад глава и гаврътваше наведнъж чаша водка, купена качак изпод щанда от Хасан – продавеца на цигари от малкия павилион на ъгъла на Ведат Далокай парка. Той грижливо завиваше шишето в кафява хартия докато очите му пробягваха по пищното и деколте а тя благодарно се усмихваше. За него беше Тамара, Даря звучеше твърде селско.
Миша беше болен. Бе непоправимо ранен, неизлечимо. В трудните години на детството му, когато майка му бе напуснала балетната школа заради голямата си любов – цирков акробат на име Дмитрий, и бе поела по нескончаемия път на нищетата и вечното бездомие, той бе гледал с широко отворени очи как трапеца на безумна височина се къса и баща му полита надолу с главата към лъскавата пъстра арена. Беше си глътнал езика и в суматохата никой не бе видял. Тълпата бе тръгнала през глава към покрития с платнища изход, ревяща и виеща, безброй крака го бяха настъпвали и блъскали докато чистачката не го бе открила, завлякла встрани, бръкнала в гърлото му и му върнала дъха, спечелвайки си доживотни белези от здравите му зъби. В този ден бе престанал да говори. Дори когато гледаше как майка му си скубе косите а цирковите работници остъргват баща му от балатума и после го погребват на чуждото гробище. Миша бе глътнал езика си завинаги. Даря Павловна, тогава Кузнецова по мъж, бе изтрила сълзите, бевърнала девическата си фамилия, бе отвела сина си в Санкт Петербург и го бе записала в балетното училище на мадам Стравицкая, известна с твърдото си обучение по метода на  Баланшин. Мадам приличаше на биче. Имаше малки очи, никаква грация и дълга пръчка. Миша имаше талант. На 7 години пазеше равновесие в арабеск наред с големите ученици а на 10 с перфектно па де поазон си спечели място в кордебалета. Беше висок и изпълнителен – ценни характеристики за момче – дефицит в балетните школи. Стравицкая го натоварваше а той работеше с постоянство. На 19 вече беше солист и пое ролята на Алберт в Жизел. Година по-късно танцува принц Зигфрид в Санкт-Петербургската Опера и смаяно гледа ревящата публика долу под светлините. Майка му ръкопляскаше неудържимо а той виждаше само нея. Миша беше перфектен. Търсеха го от всеки театър а Миша мълчеше. Майка му избираше постановките и ролите, безмълвно поела делата на негов импесарио, а него превърна в гастролиращ артист. Пътуваха от град на град, прелитаха от театър в театър. На 25 се влюби. И когато изпълнявайки блестящо Па де дьо в Ромео и Жулиета под нежните акорди на Прокофиеф съзря любимата си Раиса в прегръдките на един балетен учител на първия ред, пусна балерината, скочи от сцената и заби юмрук в лицето на съперника си, разбивайки челюстта му, балетната му кариера приключи. Даря Павловна даде всичките си спестявания на двама контранабдисти за фалшиви документи и нелегален превоз до Турция – страната на неограничените възможности.
Аз го срещнах на тридесетият му рожден ден. Прибирахме се от празненство – група весели студенти, подпийнали и пеещи с пълно гърло по улиците на Анкара. Живеех в Батикент на квартира и компанията дружно реши да ме изпроводи. Имахме останали няколко бири и седнахме в парка да ги доизпием когато съзряхме момче, подпряно на  каменния зид самотно да съзерцава звездите. Мъжката част от групата се наежи и скочи към него. Дамян, възвисок българин от моя факултет и три турчета с бой до рамото му, възпийнали и със самочувствие на големи мъже се нахвърлиха към непознатия с юмруци. Понечих да ги спра когато той забеляза че идват и се изправи насреща им. Наобиколиха го в кръг, ние момичетата се дръпнахме встрани да гледаме а момчето вдигна ръце, завъртя се и изпълни красиво и непознато движение. Беглите ми познания по балет регистрираха фуете, при това многократно. Момчетата се отдръпнаха смаяни а той продължаваше да се върти и върти. Гледах възхитена как мускулите му се извиват и преливат в движенията на тялото. Очите му бяха затворени а лицето излъчваше възторг. Някой извика, че е луд и хукна. Другите го последваха а Дамян ме дръпна силно и повлече след тях. Блока в който живеех се намираше наблизо, отпратих приятелите си, забързах по стълбите към третия етаж и се залепих на прозореца, гледащ към парка. Не се виждаше нищо, затова изчаках няколко минути и слязох набегом долу. Забързах. Очите ми го търсеха и извиках от облекчение когато го видях. Седеше на земята, свел глава в ръце. Седнах с гръб към него и се опрях на гърба му. Не ме погледна, не продума, Седяхме така цялата нощ. На следващата вечер го открих на същото място, и на по-следващата. Седяхме прилепени един до друг и мълчахме. Не издаваше и звук, нито ме поглеждаше и започвах да мисля, че наистина не е добре. Седмицата измина неусетно – посещавах занятия и бързах да се прибера, не се срещах с никого, мислех само за непознатия балетист. В събота вечер, когато през парка минаваха тълпи, отиващи и връщащи се и тишината бе неимоверно наранена аз го хванах за ръка и го поведох към дома ми. Последва ме, като послушно доверчиво дете. Влезе и се заоглежда. Вдигна чифт дънки от пода, разгледа ги и ги уви около врата си. Смъкна от паравана в спалнята везаната старинна роба, която имах от една разпродажба и с очи ме помоли да я облека. Опитах да му обясня, че не съм туркиня, но настоятелно ме побутна към банята и след миг се върнах с червените воали по мен. Пихме чай и слушахме Шаде. Взе стъпалата ми в ръце и се усмихна а после дълго ги масажира. Казах му, че не стават за балет, а той продължи нагоре и с леки потупвания се зае с прасците. Стигна бедрата, после гърба, раменете. Масажира ме цяла нощ. На сутринта си тръгна без да каже и дума. Бях озадачена, но свиквах със странния му нрав. Вечерта се върна с големи пакети – бе донесъл пакетирана храна с руски надписи, навярно от руския пазар в Улус. Зачетох се – пелмени полуфабрикат, дата на годност, указания за приготвяне; суха смес за руски блини; две консерви сгущьонка – силно подсладено кондензирано мляко. Модно списание на руски език и една матрьошка. Присвих очи – беше руснак! Искаше да ми каже, че е руснак. Трябваше да се досетя – балета...  Попитах го защо не говори а той ми подаде червената роба. Облякох я и приготвихме заедно храната. После хапнахме и продължихме с масажите. На зазоряване, щом диска с Шаде стигнеше последната песен а масажа приключеше, вземаше якето си и тръгваше, до следващата вечер, както всяка вечер. Понечех ли да го приближа се дръпваше, поисках ли да го целуна се изчервяваше и аз смутена се отказвах. След месец ме заведе в дома си. Майка му ме погледна подозрително, завъртя ме с гръб, изрецитира студено, че стъпалата ми са непоправимо повредени и ми наля руски чай. „Принц Зигфрид те е намерил. Това е съдба! Бързо на станката. Не може да си спяща красавица с такова дупе.” Смаяно приближих дългата захватка до стената в хола, монтирана пред големи огледала. На 5 ходех на балет но помня само пета позиция. Изхлузих обувките си и зачаках. Даря Павловна започна разказа си, говореше цветисто и оживено, докато местеше ръката ми или крака, разтваряше пръстите ми и подхвърляше, че с юмрук светлина не се разлива. След вечеря ми каза да си тръгвам. Прибрах се и не видях Миша цяла седмица. Бях замаяна, омаяна, влюбена. Една сутрин се събудих в легло от рози. Беше наръсил розови листица навсякъде около мен – по възглавницата, из цялото легло, на пода. Целуна ме. Любихме се нежно и безмълвно. Потъвахме в очите си дълго, сякаш първото докосване бе и сбогуване. Целувах сълзите му а той живееше моите. Сгуших се на гърдите му и го последвах в селенията на съня. Остана с мен дълго, ден след  ден, вечност след вечност. Почти не напускахме леглото, освен до кухнята за поднос сандвичи. Светът бе изгубил ограниченията си, бе се размил и после спуснал до дъното на едно стъклено преспапие с падащи снежинки. Ангелът в него бе счупен. Мисълта ми се ограничаваше до разклащане на преспапието а после бе единствено нежната ръка, спускаща се по гърба ми. Бях щастлива. После той си отиде. Потърсих го в дървената къща на майка му – беше празна. На станката имаше плик, завързан с връвчица. „Не е толкова лесно. Аврора е чакала 100 години своя принц”.
Заридах и се прибрах. След шест месеца пуснах академичен отпуск, писах на баща си, че заминавам и взех полет до Санкт Петербург. Светът на Миша бе студен и красив. Наех стая в общежитие без наематели. В банята имаше таракани и нямаше топла вода. След още шест отнесох първия си ръкопис в една издателска къща. Глътнаха го като топли блини. „Принц Зигфрид” се появи по витрините на книжарниците с изумителна бързина, на руски и турски език. След още шест стоях пред вратите на балетна Школа на името на мадам Стравицкая за да запиша Саша, сина си. „Но това е още бебе! Не може да изпълни нито едно па...” . „Така си мислиш. Не съм спестявала до сега за да чуя отказ”. Саша имаше талант. На седем месеца започнах да масажирам стъпълата му за да са гъвкави. На годинка опрях до стената огледало на височината му и обърнах един стол за да се държи за него.  На пет влезе в кордебалета на детската школа а на седем стана солист. Една зимна вечер, когато небето бе по-бяло от радостта в душата ми, на път от репетиция съзрях ощърбен плакат на циркова група. „Мамо, нека идем, нека идем!” Отидохме. Обявиха принц Зигфрид и смаяно вдигнах глава. Артиста бе с изрусени кичури и златисто трико. Моят Миша... позастарял, с кръгове под очите. Поклони се а аз станах на крака и заплаках. Когато ме видя се вцепени, наведе се и прошепна със заекване: „За Аврора”. Трапецът се издигна на безумна височина, сърцето ми прескочи няколко удара. Светът се залюля, изгубих ръката на детето и видях как изпълнява завъртане без да се държи. Светлините блеснаха в очите ми като фойерверк. Саша си глътна езика. Пред палатката в суматохата се сблъсках с Даря Павловна. Погледна ме, измери детето в скута ми, сви пренебрежително устни и изсъска: „Не си била Аврора!”.

___________________________________
На Дима, един балетист, когото познавах.

5.12.11 г.

Русь



По тези земи единствените столетници бяха дърветата и планините. Хората живееха бързо, даваха и поемаха и се връщаха в земята, без да оставят очите си в недогледаното.
Бистрата синева сълзеше с най - меките дъждове на всеки заупокоен изпровод и връзваше златни панделки от лъчи за осиротелите деца. Само скалите пееха песни по тези земи под стенещия съпровод на вятъра, свил душите на брезите от поречието в криви свирки а жените слушаха, завързваха на главите си шарени кърпи и тръгваха към върховете на Урал, оставяйки невръстни рожби в люлките. Една есенна утрин такава свирка намери Иванушка - третият син на покойния каменар Степан, вдигна я и огледа. Приличаше на съсухрена, от преди изхлузена змийска кожа, засъхнала на слънцето. Мушна я бързо в ръкава на ризката си и заприпка към селото. Надвечер, кога леля Варвара дотътра сакатия си крак до вратничката, подвикна и остави вързопче хляб на дървенията, била някога писана с медени звънци стълба и забърза да запира кравите, колите с грънци от крайпътния ринок замлъкнаха по пътя и първите звезди блеснаха на небето, Иванушка извади малката върбова свирка от ръкава си, скри се зад голямата печка и я наду. Свирката помръдна в измръзналите му ръчички, оживя и заизви като сияние в тъмната стая. Момчето гледаше и не смееше да помръдне. Нищо не чуваше а свирката подскачаше напред - назад пред очите му и го подканяше да я следва. Дръпна от стола вълнения шал на майка си, уви глава с него и тръгна. Свирнята водеше напред разпръсквайки светъл прашец из въздуха и едва я следваше, бутна с краче и катурна едно дървено ведро, забравено до оградата, стреснато се огледа но в тъмата нищо не видя и продължи нататък след прашеца чак до църквата с черната икона на портата. Тук поспря, видя че някой я забравил отворена, надникна и се шмугна на топло. Нощите захладняваха, идеше зима, нямаше кой да стопли сирачето с прегръдка и то все мръзнеше. На задната пейка видя преметнато палто от сребърни лисици, навярно на оня висок чичко с мустаци и голяма извезана шапка, дето сваляше и удряше в земята всеки път щом селяните му отказваха кръглите медни пари които им искаше а те нямаха, и се дръпна уплашено. Искаше му се да се увие с палтото но не смееше и да го пипне, затуй внимателно го заобиколи, изприпка до вратичката встрани от амвона и се мушна след прашеца. А свирката изви нагоре по стълбите на камбанарията, поспря на парапета да види Иванушка иде ли и литна към въжето дето висеше чак до долу. Едва я стигна и задъхано спря кога всички камбани заклатиха ветрила и езици и над селото звънна празнична музика. Иванушка скри глава в ръце, изплашен, че ей сега ще надойдат селяните и ще го набият задето бие камбаните нощно време, после видя, че никой не иде и даже светлините не бяха запалени из къщите, сякаш камбанния звън чуваше само той, посегна да хване свирката и да я скрие но тя литна през отворения прозорец и пое към планината. Хукна момчето след нея, по пътя изгуби едната си обувчица но не спря, майчиния му шал се изхлузи и изниза неусетно, то бягаше и не чувстваше ни студ, ни камъните под босото си краче, видеше само свирката и светлия прашец след нея и така неусетно се намери по върховете, където есента отдавна си беше отишла, оставяйки планината на бялата светеща зима. Свирката застана на едно място, обърна се към него и замръзна във въздуха. Иванушка протегна ръка да я вземе но тя не помръдваше, като да беше забита в невидима ледна скала. Опита пак, дъхна в ръцете си да ги посгрее и я задърпа, но свирката не помръдваше. Златният прашец пърхаше около нея и осветяваше тъмното. Наоколо заснежените борове поклащаха заплашително глави към него, в мрака му се привиждаха гладни вълци и чакали но той опитваше ли опитваше да свали върбовата свирка от мястото и да я отнесе у дома. Нощта напредна и момчето спря да усеща. Вече не трепереше от студ, само ризката му се вееше около вкочанените ръчици, протегнати нагоре. Босите нозе бяха станали бели като снега и крехки като стъбълцата на ситните трънки. На заранта скалите запяха нова песен, синевата се избистри, прибра снежното одеяло в небесната ракла и плисна към земята най - меките си сълзи - дъждове а един слънчев лъч, навярно по - смел от другите, погали личицето на момчето и му върза златна панделка на вратлето. Отдалече излая куче, изгубено от последния впряг на свечеряване, кога в селото още беше есен, намери пътя, припна към стопанския си двор и в бързината разля канчето мляко, оставено пред вратничката. Залисана сврака клювна покрай верандата на Ефимовата богатска къща и крадна парче изсушена риба, вдъхвайки топлия аромат на прясно опечени пирожки и ябълков мармалад, облещи очи насрещу северняка, събуден от лая по коларския път и колелата на талигите и се шмугна в един запустял и изстинал комин. Слънцето се издигна, търкулна към земята обедното си канче слънчева вода и освети пътеките от планината. Селяните вдигнаха очи от занаята си, лулите изпопадаха от синеещите им усти, жените им заслушаха каквото дочуваха, преметнаха шарени кърпи на главите си и поеха към Урал. Иванушка бързаше, бързаше да се прибере в дървената къщурка, да запали печката и да се изтегне на нея. Дълга нощ беше, не я помнеше даже ама свирката свиреше в сърцето му и разпръскваше златен прашец из очите му. "Кой ще да е тоя левент снажен" мълвяха устата на грънчарите и дърварите, запряли работа и слисали очи към него. "Аз съм, Иванушка, третият син на каменаря Степан" понечи да им отвърне, ама от устата му звук не излезна, само пръсна светъл прашец към сърцата им и учудено забърза зад завоя, дето беше бараката на леля Варвара. Купчина дървени трупи, наредени един връз друг свари там, лъскава брадва свистеше над главите им и дялаше дъски за нова стряха, непознато лице на млад юнак с руси мустаци и кожена препаска му се усмихна, отвътре излезна булка, положи невръстното си дете връз шарено чердже на стълбите, покри го с вълнения си шал и тръгна след върволицата жени към Уралските върхове.
"Не отивай, няма да се върнеш" прошепна Иванушка, но този път и устните му не помръднаха. Гледаше отдолу нагоре, полегнал върху кръглите камъни в двора на къщата, свит в сухата кожа на брезова кора, досущ изхлузена змийска премяна. Огледа се стреснато и хвана очите на новороденото.
Запролетя. Трънака край оградата порасна, наедри червени зърна по клонака си, изви шипове да пречат на малчуганите да ги късат, наведе сянка над върбовата свирка, изспусната от някой свирач по тъмно и разля над селото "Ой, рябина кудрявая, белые цветы...".

22.05.11 г.

Еоловата арфа



Беше топло. В чакалнята на летището рано сутринта бе спокойно и тихо. Пътници дремеха по скамейките а един чистач, облечен в тъмни одежди миеше подовете. Огледа се - закъсняваха. Ставаше неспокойна. Скоро тук щеше да настъпи оживление и тогава нямаше да свърши нищо. След няколко минути ги видя. Дадоха и знак да ги последва и се озова заключена в дамската тоалетна. Едната от тях свали фереджето си и вдигна сака на плота за преповиване на деца.
Мълчаливо започна да се съблича. Жените разопаковаха кутии от чаени бисквити, с които беше пълен сака и вадеха малки пакетчета от тях. Загледа ги. Лицата им бяха сухи и намръщени. Дръпнаха и тениската, която срамежливо беше оставила върху себе си, и я свалиха. Започнаха да облепват първо бедрата и с малките пликчета, като ги обвиваха стегнато с плътен скоч. После прасците и корема. Ръцете. Цялата я облепиха и едва дишаше. Налагаше се да издържи. Вършеше това за втори път, но трябваше да се прехранва. А сега съществуваше и Самир...
Нахлузи панталона, тениската и блузата, отгоре синята роба. Зави косите си стегнато в бяла кърпа и наметна фереджето. Беше готова. Двете жени набутаха сака с празните кутии под една мивка и излязоха. Дори не ги познаваше. Чичо и ги беше изпратил. Вероятно им беше платил. Бръкна в чантата си – билета и документите бяха там. Полета беше след час. Отправи се отново към чакалнята с вдървена походка и приседна. Загърна се по – плътно с фереджето и зачака. Не обичаше Кабул. Тук постоянно сновяха въоръжени мъже от моралната полиция и търсеха сами жени. Оглеждаха ги, проверяваха документите им, питаха за придружител. Ако откриеха нещо нередно - недобре покриващо тялото облекло, липса на причина за излизане на вън, придружител, който не е роднина, брат, баща, чичо, съпруг, вадеха палките си и налагаха жената направо там, където я свареха. Бяха навсякъде, дори на международното летище. Знаеше, че ще издържи подобна проверка, но се страхуваше. Живота в Русия я промени. Любовта. Родината и се струваше далечна и отчуждена.
Първата покана към пътниците за полета до Москва прозвуча по огромните микрофони из залата. Стана и се нареди на опашката към изхода. Летището беше старо и нямаше топла връзка към самолета. Чакаха наредени за проверката на паспорти и багаж, после излизаха на пистите, от където малък микробус ги откарваше до самолета. Стоварваше ги на разтояние, минаваха покрай скупчените чували, куфари и чанти, посочваха личните си, после се качваха. Пътуването със самолет и доставяше странна радост. Тръпката беше неописуема. Малко страх и онова чувство на пълна свобода, напрежението при излитане и свиването в стомаха, малките кръгли илюминатори, и белите гумички по края им, които наричаше Лунна пътека...Загледа се в жена, която подвикваше на непослушното си дете да стои до нея. Пътниците бяха пъстра палитра. Имаше забулени в черни чаршафи, стискащи малки чувалчета в ръце, мръсни деца, мъже с костюми и завързани по главите пуши, модерно облечени и красиви рускини с придружители, младежи с по няколко обеци, вероятно студенти. Не понасяше миризмата на пот, която изпълваше залата.
Дойде нейния ред. Служителя погледна паспорта и и кимна да минава. В Авганистан не проверяваха жените. Нямаше друг багаж освен малката кожена чанта за документи. Премина и излезе на пистата. Приятно я лъхна лек вятър, вдъхна свеж въздух и се отправи към самолета. Едва 09.00 часа, а вече беше много горещо. Качи се, погледна усмихнатата стюардеса и намери мястото си. Винаги избираше руските авиолинии. Огромния надпис Аеролайн сякаш и вдъхваше доверие. До нея се настани момиче, а до него възрастна жена. Рускини. Вероятно семейство. Понякога се чудеше къде пътуват из Авганистан и защо. Обичаше родината си преди да замине и види Русия. Сега нищо не я задържаше там и ако не и трябваха пари вероятно нямаше да се връща периодично. С помощта на комунистическа партия чичо и беше уредил квота от правителството за да постъпи в университета да следва, като казваше, че това е най – доброто за нея. Истината беше че не желаеше да се грижи за нея там, в родината им. След смъртта на семейството и поживя месеци при него и беше отчаяна. Мръсотията и мухите я полазваха като прокоба, неподдържаното му жилище я гнетеше и отблъскваше. Според местните закони по време на талибаните на жените не се полагаше наследство. Чичо и продаде хубавия им апартамент и мебелите, прибра парите и я настани у дома си. Опита да въдвори малко ред и чистота, безрезултатно. Беше му истински благодарна когато я изпрати в Русия.
Стюардесата мина и раздаде найлонови кесиики на всеки пътник. Щеше по – късно да сервива чай, кафе, безалкохолни напитки, малък поднос с вкусна руска храна, която обаче изключваше в съдържанието си свинско месо. Това можеше да се прочете на всяко пакетче, на англииски език. Затвори очи. Предстоеше и няколко часов полет. Най – добре да се отпусне и заспи.
Кацнаха на Шереметево и слезе от самолета. Облъхна я руски аромат, буквално руски, който извикваше в съзнанието и картини с ягодово сладко, топли булочки, димящ самовар, усмихнати лица и свобода.
Нареди се отново на опашката пред гишето за проверка на документи. Приятен млад служител взе паспорта и и я погледна.
- Фарзана?
- Да.
- Афганка?
- Да.
Показа му студенстския си билет. Той се усмихна и я пропусна. Тук не проверяваха и студентите, нямаше какво да им проверяват. Беше виждала как нейни сънародници, мръсни и обрасли със седмични бради и съмнителен вид, показвайки студентските си билети, преминаваха безпроблемно.
Мина покрай малък фреешоп и загледа матрьошките на витрината. Все си казваше, че ще си купи такива. Бяха разноцветни, дървени и лъскави. Може би при следващото пътуване...
Вече знаеше къде е изхода и се запъти на там. Летището беше огромно, красивите бели постройки и вдъхваха смелост и приятно усещане за принадлежност, каквото не беше изпитвала с години. Отказа се от метрото и се запъти към наредените таксита. Днес можеше да си го позволи. Избра едно и поръча Внуково – вътрешното летище, до което щеше да пътува 4 часа, от там да вземе самолет за Ставропол, а от там с автобус до Пятигорск. Предстоеше и още няколко часа пътуване, а след това най – после щеше да прегърне Самир. Самир...Представи си красивите му източни очи.
Беше син на палестински емигранти, избягали в Авганистан след размириците в родината им. Учеше в ПГПИИЯ – Пятигорский государственьı институт иностранньıх язьıков, в трети курс, и беше най – красивия чужденец, когото бе виждала. Запознаха се на сбирката на авганските студенти в общежитието, преди вечерта на Авганистан, за да обсъдят как да представят страната си. Той свиреше превъзходно на тамбука, а тя умееше да пее. Успеха им беше очакван. Всички им ръкопляскаха и пееха с тях. После се събраха в неговата стая да допразнуват. Влюби се в него от онази първа вечер още. Носеше му се слава на красив развратник, Дон Жуан на института, но тя не вярваше. Достатъчно беше да вплете пръсти в къдравите му коси и забравяше всякакви слухове. Обичаше го. И той я обичаше. Знаеше това.
Вече в самолета за Ставропол се отпусна и си отдъхна. Най – накрая смъкна фереджето и се облегна на седалката. Полета беше два часа и щеше да поспи. Прибереше ли се веднъж в общежитието, повече нямаше да се налага да пътува никъде. Щеше да се отдаде на любовта си.
Копнееше за него, сякаш не го бе виждала с години. Спомни си как обикаляха из градчето, катереха се по възвишенията му, откриваха неповторимата красота на това невероятно място.
Пятигорск беше туристичеки – курортен град, разположен между Биш – даг – пет планини, и беше вълшебен със своята природа. Хванати за ръце обикаляха парка на Лермонтов, множеството музеи, катереха се по малките каменни стълбички до Лермонтовите вани, от които извираше топла минерална вода, а накрая неизменно се изкачваха до Еоловата арфа – онова вълшебно място на върха на възвишението, където имаше каменна беседка с две арфи на нея, и подухнеше ли по – силен вятър, над целия град се разнасяше тиха мелодия. Струните на арфите бяха свързани с механизъм, задвижващ се от вятъра, но Самир и разказваше, че това се случва, ако в беседката поседнеха влюбени, и се целунеха. Така сърцето на Еол отново се изпълваше с любов и той се събуждаше от своя вековен сън, протягаше пръсти и засвивраше в чест на влюбените. В една тиха лятна нощ там, в тази беседка тя мус е отдаде. Мелодията от арфите не секна до сутринта. Тогава повярва, че наистина има вълшебство. Беше грях, беше непростим грях. Знаеше, че ако научи чичо и, няма да я пожали. Но вярваше, че Самир я обича и ще свърже живота си с нея завинаги. Много вярваше.
Пристигна. Най – накрая пристигна. Забърза към общежитието, после към асансьора, и се изкачи на 19 етаж, където делеше малка стая с момиче от Лаос. Кхьıангх – кхам се наричаше това момиче, и името и в превод означаваше Златно дърво. Странни имена имаха тези лаосци, но красиви. Отключи и видя че я няма. Зарадва се. Набързо изхлузи противните тежки одежди и започна да отлепя малките пакетчета. Пускаше ги в голяма пътна чанта без да ги брои. Този път бяха повече, а това означаваше повече пари. Трябваше утре да се обади на жената от Кисловодск, че е донесла още и да и ги продаде. Щеше да зарадва Самир с новината, че вече могат да си наемат квартира някъде в града и да заживеят заедно. Копнееше този момент, когато щеше да е само неин и нямаше да се налага да се крият, за да са заедно. Нахлузи дънки и фанелка, набута сака в гардеробчето, излезе и заключи. Нямаше търпение да чака асансьора и забърза по стъпалата надолу към стаите на момчетата. Стигна пред вратата му и почука. Нямаше го. Не го откри цялата вечер. Легна си неспокойна а на сутринта го потърси отново. Не се беше прибирал в общежитието. Обиколи парка на института, игрищата за футбол, киното, танцувалната зала, нямаше го. Купи си сандвич и се прибра. Искаше да му покаже доставката си преди да извика жената да я купи. Нямаше го, нямаше го, никъде го нямаше. Притеснена не можа да заспи и цяла вечер снова по сълбите и по етажите, с надеждата да го види. Пред една стая чу глъч и смях и без да се замисля отвори вратата и влезе. Вероятно пияни студенти празнуваха нечий рожден ден. Чу песен, сърцето и замря, позна го! Не можеше да греши, това беше той, неговия глас беше! Взря се в лицата на младежите и го видя. Импулсивно разпусна косите си и се запъти към него. Извика го. Той я погледна невиждащо, изсумтя нещо и се наведе над момичето до него. Целуваха се. Не и проговори дори, сякаш я нямаше...Тя беше Надия, колежка от Египет. Гореща вълна я заля, зави и се свят. Трепереше цялата. Протегна ръка към него, той я отблъсна. Сълзи запариха в очите и и се затича. На един дъх взе стъпалата до своята стаичка, заключи се вътре и зарида. Не вярваше, не искаше да вярва. Картината изплуваше непрестанно пред очите и, изгаряше я, убиваше я. Механично измъкна сака от гардероба, навлече яке и тръгна. Нощта беше ветровита и хладна, и над целия град се разнасяше тихата мелодия от арфите. С мъка изкачи каменните стъпала до беседката. Беше почти полунощ. В стръмнината едва не падна от една канара. Сега миризмата на бълбукащата минерална вода и се струваше отвратителна, усети че всъщност не е вълшебна, а мирише ужасно на развалени яйца. Догади и се. Сълзите не спираха. Достигна беседката и поседна. Усети полъха на вятъра и си спомни отново вълшебните нощи със Самир. Съблече се. Свали всичко, остана само с една кожена муска на шията. Придърпа сака и седна на края на скалата. Започна да вади пакетчетата едно по едно и да ги разкъсва. От тях се изсипваха малки разноцветни камъчета. Рубини, изумруди, опали, самородни перли. Един лунен камък проблясна на светлината от лампите. Загледа го и го пусна надолу след другите. Гледаше как се търкулват и изчезват в тъмнината. Заедно с мечтите и. Разкъса и последното пакетче. Хвърли съдържанието му в пропастта а след него и сака. Вече нямаше нищо. Дръпна муската от шията си и я разтвори. Вътре имаше мъничък зелен Коран. Стисна го между ръцете и отново се разрида. После го целуна и се хвърли от скалата, за да последва мечтите си.
Над града се носеше тиха мелодия на арфа...