Драго

Животът ме бе разглезил. Ярките светлини в кадифените нощи, глухият тътен на езана, плиснал от минаретата на Султан Ахмед – 40 метра вяра, забита в синия купол на великопна Ориента.
Тихото безумие на Ая София наред със змийската колона на Хиподрума, напомняща изкушаващо удоволствие. Топкапъ мечтата на бедните туристи и кристалното стълбище в двореца Долмабахче. Евтините наргилета из крайбрежните улички, жадните погледи на момчетата, свити зад месинговата везба на чекмеджета с четки, кутийки за вакса и дребни монети. Босфора – гладната древна паст, погълнала историята на света от тук до чувствените обятия на Венера и обратно. Лъскавите лимузини, отвеждащи ме към сладостта на Изтока, потънала в кожи и злато; розовият диамант на гръдта ми, обкован с душите на най-евтините миньори. Вятъра – приказка. Миризмата на пържена риба и соления дъх на принцове с фракове за хилядарка, меки очи и топли устни. В Истанбул всяко момче е принц, всяка девойка – принцеса. Чистички, влюбени, романтични, плахи и изумителни. Такива ги видях за първи път, когато Ира – по-голямата сестра на покойната ми майка ме продаде на Исмет бей за 200 долара, а той ме качи на корабите в Краснодар, свали на непознатия бряг от другата страна и отведе до онзи хотел на оглед. Когато плисна русите букли по раменете ми, докосна коприната на страните ми и усети аромата на непорочност, потри апетитно ръце и ме заключи, за да остана неопетнета. После ме пазари на Назъм със сините очи за сума, наброяваща нули, колкото не мога да смятам. Живях три години в нечувания разкош на мансардни апартаменти, кръстосвах Таксим и веех коси в Аксарай, подсмихвайки се на ярката руска реч по паветата. Забравих коя съм – мъжките погледи и въздишки ме превърнаха в самородна перла, в бисер, раждащ се ежеминутно в сърцата на влюбените. До онзи нощен клуб в подземията на една старинна крепост, където полицията нахлу, навърза белезници по ръцете ни и ни отведе в отдалечен от приказката каракол, после ни накачули на стар румънски автобус и отправи към родна Украйна. По пътя мислех само за печените кестени, останали далече зад мен, тръпчивата сладост на сусамените зърна по симита и дъхавото опианение на кафето. Не помня кога стигнахме Капъкуле, жена с фуражка ме простреля с очи, удари на паспорта ми Deport – печат номер 1, откъсващ мечтите ми завинаги, и стъпих на земя, която никога през живота си не бях чувала – България. Мъглата скриваше сградите а падащата нощ ухаеше на мокра трева, на зелено и на утеха. Автобуса спря и висок говор на непознат език ме разсъни.
- Дай бе, дай ги, на ти парите, къде ша ги караш в Румъния, нали се знайм.
- Малко са. Вади още и ги свалям.
- Колко са?
- Седем. Две стари и една малка.
- На и ми се мащай от очите. Айде дами, напред!
Набутаха ни в скърцащ бус и откараха в къща, където свалиха двете по-възрастни жени. Останалите поехме по тъмни улички и завои, покрай красиви частни къщи и схлупени колиби, разбити тротоари и паркове с високи дървета. Пред една оградка съзрях яхта – бяла и чиста, кацнала там сякаш е птица, готова за полет. На следващата имаше черно платнище, завързано на панделка, разпокъсано от студа и дъжда, с неясен надпис отдолу, указващ нечия смърт. Странна страна, наистина странна. Спряхме. Посрещна ни пълна жена и ни вкара в салон, където имаше други подобни ни. Някои от нас още бяха със скъпите вечерни тоалети и навитите букли и облак приятен парфюм разля омая над сумрачния злак в стаята и аз потреперих – това място навяваше хлад. Като... в погребален дом, като в зиндан. Вечеряхме пица, поръчана по телефона и получихме инструкции, които не желая да помня. Набутаха ни в стая на втория етаж с тъмни като тъгата завеси, железни кушетки и скърцаща дограма, врата с ръждясали панти и протрит балатум на пода. Ползвахме обща баня с ръждясали кранове, слизахме в кухнята да чакаме клиенти и после ги водехме в двете по-добре уредени стаи на стопаните, където получавахме 30 лева за сеанс. Идваха гърци. Нахилени и мустакати, с едри банкноти, които вадеха пестеливо от портфейлите си и наричаха Драхми. Говореха на лигав, странен език и доказваха пред света непроменимата истина на Олимпийското мъжество. Тръгваха си бързо, за разлика от местните българи – мъже, поляти с евтин парфюм, облечени в ментета на адидас и найк и с дъх на уиски. Понякога пристигаше и някой пиян митничар, оставил жена си да го чака от нощна смяна, хвърляше валута по земята и ни караше да танцуваме голи върху масата за хранене, докато не захърка на стола и не се изсипе с трясък на пода. Манол – съдържателят на къщата идваше, прибираше парите, вдигаше пияният на леглото а нас затваряше в стаята горе. Не беше разрешено да излизаме докато не изплатим дълга си, но пролетта дойде като сън, в който едва се разпознавах и дебелата леля ни пусна да се разходим. Градът изглеждаше коренно променен. От двете страни на главната улица се издигаха ароматни липи, под клонаците им пъстрееха малки чудесни кафенета и се чуваше всякаква световна реч – сякаш един малък Истанбул, събран в шепата на пограничните зони. Млади момичета с дълги носове и мъже в спортни екипи лежаха по креслата и скамейките, подрънкваха пръстени и ланци и от време на време се чуваше духова музика – смуглите обитатели на поселението пееха и свиреха независимо от сезона. Един ден, докато се шляех безцелно покрай затворените след обяд магазинчета за турски дрехи и чаках да се свечери, пред мен изникна момче. Странно напомняше на турчин от предградията. Имаше сини очи и тъмна, къдрава коса, криви крака и усмивка, която залепи отпечатък в съзнанието ми.
- Кво ма! Не си ли виждала мъже.
- Моля? – вече говорех езика – странна смесица, която всеки леко би усвоил, знаеше ли турски и руски.
- Ей, сладурано, ма ти и български знайш.
- Очень приятно. Лена.
- Аха, и мне приятна. – той се захили, помаха ми и се скри в уличката отзад.
Дни по-късно влетя в дома на Манол с гръм и трясък, крещейки „Лена, Лена” и се изсипа отгоре ми като хала. Вонеше на евтина водка, спъваше се и ромолеше неразбираеми думи. Залитайки извади от джоба си малка пъстра картичка с лъскави сърчица по нея и ухилено ми я подаде. Прекарах нощта с него и останах очарована от нежността и вниманието му – крайно противоположни на грубия му език и неугледната външност. После свикнах с него. Идваше всяка нощ. Аз го къпех и парфюмирах а той седеше под душа с отпуснати ръце и поглед на тотално обречен. Беше смирен и хрисим, като слуга, кул, роб, откъсващ късове от душата си само за едно докосване. Потъваше в очите ми и се давеше в косите ми, възпяваше на странния си език мекотата на тялотото ми и плачеше, когато понечех да се откъсна. Имаше ли работа, седеше невидим в някое кьоше на дома и чакаше да приключим. После падаше в нозете ми – влюбен, отдаден, приемащ. Обичах качествата му, напомняха ми Назим. Междувременно събрах пари, изплатих си дълговете на Маноли, спестих доста и закупих клетъчен телефон, на чиито лъскави копченца набрах запаметения наизуст номер на своя Истанбулски благодетел, който ахна, дочувайки гласа ми отсреща и след дни пристигна, с намерение да ми изнамери нови документи и да ме отведе обратно завинаги. Момчето с къдравата коса не подозираше заминаването ми, не подозираше нищо – искаше само да е до мен и да усеща. Казваше се Драган. Живееше с майка си в стара къща отвъд реката на място, наречено Гебран, където имаше църква – различна, малка, също толкова странна църква, а свещеникът в нея натрапчиво ухаеше на вино. Една сутрин Драго дойде, хвана ме за ръка и ме отведе в тази малка църква, наниза на пръста ми кръгло зелено телче и ме помоли да се омъжа за него. Попът се посмя, после попя молитви за опрощение на греховете ни, подсказа ми да не влизам в Храм Божи по шорти и поиска 100 лева за церемонията. Погалих моят български любим по гъстите къдри, целунах го и поех на среща с Назим, готов с новия ми паспорт. Заминахме седмица по-късно, без да се обаждам на Драго, но сърцето ми се свиваше и препускаше при всеки спомен за него. В Истанбул вдъхнах живот. Назим бе женен, затова уреди за мен формален брак с местно момче, срещу заплащане и аз придобих кимлик, гаранции и сигурност. Купи ми дом – малка къщичка в китен квартал зад едно Африканско посолство, нае ми охрана и ме затрупа с диаманти. Две години по – късно, днес, едва завърнала се от семейно пътешествие до България, където в малката Гебранска църква кръстих сина си с чудното име Драго, реших да разкажа своята безумна любов и да стана писател. В църквата там свещеникът беше друг. Оставих му плик за Драго с чек и малкото телено пръстенче.

Изпроводник

И тая заран като всяка друга Кръсничка извади връзката ключове, хвана най-дългия, черния с ръждивите петна по него и го мушна в ключалката на желязната резбована врата на Хоремага.
Денем отваряше рано, да могат децата да минат на път за училище и да купят от сочните медени вафли, нагледно подредени на тезгяха до сиренките, баничките и милинките и да не гладуват в рейса по пътя. Разтвори широко единствения прозорец в дървена рамка, вдъхна свежия въздух и се намръщи – снощи пак беше седяла до късно зарад Тилчовия Ванко, де почваше с бутилка алтай и разправяше на всеки наминал, че оставя пиенето, пък после една биричка, още една, ако има и ракийка кой да го почерпи, и винце – не отказваше, че и лимонада доливаше във винцето, да разреди. Имаше – нямаше десетина мъже в цялото село, дето не пропускаха да поседнат в Хоремага на Кръстничка, все стари дядовци, а ние децата притичвахме на прибежки, поглеждахме от някой ъгъл и се кискахме на зачервените им носове и дрезгави подвиквания, а напреднеше ли вечерта – бягахме и се криехме в беседката насреща и от там гледахме кой кого навиква. Последно време не беше така, а уж дните все да си приличаха. На яката на Кръстничка цъфна сатенена черна панделка. Сама я беше ушила, беше ушила за всички от селото, а на баба Тилчовица – и черна дантелена забрадка от топа дантелено кадифе, останал още от чеиза и. Щеше някога да е рокля с престилка, с бяла якичка, от онези де носят по градовете, ама Спас се спомина рано, твърде рано и тя така и не се облече. Под сърцето си носеше чедото му – Спасийка, и отказа да носи траур. Жив беше. Щеше да писне след някой месец в люлката, да озари тъгата и да я усмихне. Кога се роди момиче скри топа дълбоко в сандъка и повече не го погледна тааа до черната събота, коя повали младата Иванкова булка. Отиде си булчето. Без време си отиде, от болест ли, от друго ли. Кръстничка обърса праха по лавицата с дълги, зелени бутилки в кои събираше стотинките. Имаше по една, две и десет. Пет стотинковата пара беше едра и не се побираше, та тях ги редеше в буркан. Имаше всякакви – и лъскави, и помътняли, имаше даже и зеленикави и ръбестата петица и лъвчето на гърба едва се видеха, ама лъснеше ли ги с едно парцалче и малко сода, даже годината си личеше – 1962. Тогаз се роди Спасийка, в ден втори на Май, 1962. Но най – скъпа и беше сребърната пара, с ширит по края, още от 16 година, подарък от татьо и, петдесетстотинкова. Вечер, кога нямаше никой и само скакалците се обаждаха от треволяка насреща, сядаше на обърнатата щайга пред Хоремага, изсипваше стотинките в една паница и бавно и старателно ги лъскаше, а сребърната завиваше и в салфетка – да не потъмнява. Все я подкачахме за тях. Имане ли трупа, банка ли реди. А тя се смееше и ни пъдеше: „И за вас ще има стотинки, и до вас ще стигнат, ами да не дава Господ да е скоро”. Споглеждахме се неразбиращи и хуквахме, луда беше тая жена, ама нека, щом едни стотинки са и останали. Само Анчето не се смееше и една заран, кога би камбаната два пъти и дядо Руси се завтече към гробето с кюрек и лопата, без да обели и дума, ни събра и поведе към Тилчовата къща, разбрахме. Бяхме аз, Абибето и Осман – съседски деца и другари. Еленка и Симо бяха отишли вече, с баба си. На двора имаше хора – всички от селото. И кривия Селим беше там, и Гергана – тайната му изгора. По пейките бяха накацали бабички, хванати за ръце с изцъклени очи и души, отправени по пътя към Бога, с изпити сърца и изпълнени с въпроси, заседнали в гърлата им звуци – защо не по реда, защо младо. В Камен Дял камбаната биеше два пъти на жена, а тази заран би два пъти, после – еднаж, щото дете още беше, ама не беше и камбана а един стар меден чан, засилен от ръката на говедарина от покрива на най-високата къща на селото - нашата. Влязохме на пръсти покрай опечалените, снижихме се до ковчега и притихнахме. Тихо беше, като в църква. И като в църква бяха напалени свещи, жълти и восъчни, капещи-плачещи, все едно букет от огън до главата на починалата. Надигнах се и погледнах – на очите и имаше две лъснати до злато петстотинкови парици.
Погребаха я до баща и и майка и – в празното място, до скоро обрасло с трънак. Иванко така и не разбра какво става, все викаше, че вече няма да пие. После в двора на Тилчови дадоха ядене – дълга маса, отрупана с ориз, маслини, боб. Кръстничка беше донесла вино, за преливане и за пиене. Никой не приказваше с нея. Само Спасийка и подвикваше от дървения си стол да вземе да я поноси, а Кръстничка и шъткаше да мълчи и да трае. Спасийка заплакваше, дръпваше плетеното одеялце от краката си и го хвърляше на земята а ние децата го връщахме обратно на коленете и. После от града дойде Асен – батьо и на умрялата. Закъсня за опелото, ама и свещеника закъсня, че в Камен Дял църква нямахме, нямахме и джамия. Викахме ходжа и поп от Боряна все. В Камен Дял нямаше и училище, старото беше запуснато, по стаите му живееха плъхове и прилепи а щира се подаваше от всеки счупен прозорец. Имахме само културен дом с варосани стени и обли колони – най – красивата сграда, и бате Асен всяка година идваше и ги измазваше наново. Учеше далече той, чак във Варна, за адвокат. А може и да беше завършил, ама не се върна.
- Марш на пътя, дечурлига! Нямате работа тук. Баба ви Неда да ви даде жито и бонбони и изчезвайте, бягайте да играете.
После се наведе над количката на Спасийка, целуна я по бузата и махна на майка и. Кръстничка приближи.
- Здраво. Добре дошъл, Асене. Бог да прости...
- Нося ти нещо, Кръстничке. Дай си ръката.
Кръстничка се сепна за миг, сърцето и прескочи удар – два, подхвръкна в гърдите сякаш ще излети, после се задави, преглътна и примирено вдигна очи към левента. Подаде му разтворената си длан. Асен я пое, целуна я, после положи в нея лъскава сребърна петдесетстотинкова пара от 1916 година.
- Объркали са се сметките на проводяк, Кръстниче, ред е друг да поеме.
- Бог да прости... Бог да прости... – зашепна Кръстничка, скри парата, забута количката на Спасийка и право дома се прибра, без да отваря този ден Хоремага. Три дни след погребението пак тръгнахме на училище, всички. Дядо Руси ме поведе до спирката насрещу Хоремага, къде Кръстничка отваряше с голямата връзка ключове, а после от там ме прибра. Хоремага беше затворен. На четвъртия би камбаната, два пъти. Беше се споминала Кръстничка, а на очите и лъщяха ония сребърни пари, двете, едната – дето всеки ден я лъскаше отпред и другата, от Асенчо. След погребението бате Асен ме хвана за ръка, отведе ме до желязната резбована врата на Хоремага, остави ме там да почакам, а после ми донесе бутилките със стотинките. Подаде ми и кутийка сода. Да ги лъскам, за изпроводяк. И си замина.

_________________________

Изображението е от тук:
http://btourism.com/view_pix.php?id=63&p=3&menu=

Заселници

Ноздрите ми потръпнаха от свежия хлад. Долових непознати аромати... канела, лимонов цвят, мокрота, лалета. Лекото подрусване на златната колесница отдавна бе изгубено и сега се събуждах. Не смеех да отворя очи - незнанието и неизвестността отново ме плашеха. В съзнанието ми проблесна спомен - в предишния ми дом цвета на очите ми бе променен. Какви ли щяха да бъдат тук...

След много безсетивни години открих отговора - слепи.

А имаше толкова много за гледане.

Непробиваемите стени, издигнати между нас. Непроходимата зелена растителност, извираща сякаш от дланите ми. Заплетените коренища, смучещи сокове живот. Себеподобните. Фалшивата цветна красота на разлистена Пролет и болезнено белите заскрежени върхове, които всеки умее да достига. И нито искрица Живот... дори по пързалките и в пренаселените с деца пясъчници... нито в психиатрията, където се лутах да търся изгубеното си семейство, никъде... само полъх от минало понякога на брега, понякога след отчаяния рев на Отлива.

Опитах да ги намеря, почти опитах. Моят хазяин е дружелюбен, загрижен, но ми пречи. Той се грижи неизменно за личния ми комфорт, за уреденото ми жилище, но наема е твърде висок. Опитах да прорастна птичи крачета на малката ми бърлога и да избягам от суетата му, но, уви - придружи ме. Следва ме навсякъде, врастнал се е в същността ми, черпи жадно храна пред вратите на главната ми аорта, наедрява все повече и повече, а данъците плащам аз. Така съжителстваме вече дълго време. Навярно ще привикна и един ден няма да знам коя съм, навсякъде ще бъде той.

Има моменти, в които на сън все още долавям тъжните очи на моя Татко. Шепти ми нещо... подсказва ми. Винаги така е правел. И аз никога не дочувах, не чувам и сега. Само си мисля, че е гласа му. Мечтая си. А дори вече не сънувам. Огромните порти на сънищата ми са прехода към един друг свят, онзи, Долния, , в който най - ценената краска е ярко червената, а тишината му чуват само онези, вкусили прекрасните жълти зърна на измамата. Интуитивно усещам - не бива да попадам и там, но интуицията не е моя, тя е бельото на моя хазяин. Връхния му плащ е благочестието, колосаната якичка - добродетелта, вратовръзката - милосърдието. А колко само е стегната... може би ще ме задуши. А аз вече отдавна копнея за тази така живителна земна глътка въздух... И знам, ще заплатя и за нея.

Надявам се някога, някъде... в някой от всички онези създадени точно за нас светове, някой от моите да ме намери. Но днес ще остана залутана тук, и завинаги.

Бяло сърце

Намери я в полицейското управление.Сама, облечена странно.Гледаше като подплашена кошута.Не знаеше да чете и пише, всичко, което можа да каже на френски бяха няколко неразбираеми думи с гърлено произношение.Цял ден никой не я потърси, не я прибра.

Нямаше документи.Колегите му не знаеха нищо.Дошла сама, разплакана и раздърпана, мръсна и гладна.Някой и купил хот-дог и кафе.Не ги докоснала.Цял ден седя в един ъгъл и трепери като ранено птиче.Нямаха и време за нея, всеки по задачите си.Избягал от ареста наркопласьор.Две пребити проститутки.16 годишен в алкохолна кома и позвъняване от жена, чийто 4 съпруг изчезнал безследно, оставяйки семейната каса да зее като бездънна яма.Ежедневие.Погледна я замислено.Дали сплъстената и коса и неугледния вид, или извезаната с ламе зелена роба с тъмни лекета по нея го бодна...и той не знаеше, но решението проблесна в главата му.Щеше да напише в доклада че я води в приют, и да я заведе да я нахрани и изкъпе.Едва ли беше на повече от 16.Изплашено дете.Без документи и в хотел не ставаше, и в приют.Щеше да се погрижи за нея, а сутринта да я върне.Наметна сакото си на раменете и и я изведе.Валеше, трябваше да вървят до паркинга.Едва сега видя че е боса.Присви го...къде ли боса и мръсна се подмяташе единствената му дъщеря...

Тръсна глава и дръпна момичето към старото рено.Набута я вътре, седна зад волана и потегли.На задната седалка тя тихичко скимтеше нещо на неразбираемия си език.

Апартамента му се намираше в спокойно предгадие, в жилищен блок на 8 етаж.Нямаше асансьор, не беше луксозна зграда.След развода и парите по адвокати, след изплащане на неустойки и капризи се наложи да се измести в по - малко жилище.Но имаше всички удобства.Сега, когато имаше гостенка, доволно се усмихна на себе си, че не беше забравил що е чистота и естетика в сухото и невесело ежедневие.Е...не беше лукс, но и тя май нямаше нужда.Стресна се от хода на мислите си.Та тя беше само едно изгубено дете, не водеше в къщи невеста.

Показа и къде ще спи, даде и кърпи и възглавница.Раздели юргана от чаршафа му, и остави чаршафа за себе си.Още не беше пазарувал завивки за гости.После я побутна към банята, а сам се хвана да изпържи яйца и резен шунка за вечеря.Тежеше му готвенето всеки ден.Сам човек и апетит нямаше.Веднъж седмично момичето за почистване му приготвяше Brioche и Tarte au fromage, с които разтягаше тридневно удоволствие на чаша вино.

Ако се досетеше да провери за прясно агнешко, тя му оставяше във фурната храна за още три дни.Замисли се за времето, когато бившата му съпруга още готвеше.Формаж със зелена салата, камамбер, пармезан, кашкавал, домати...биволско печено...Гъши дроб върху канапе от карамелизирани круши, фламбирани и ароматни.Отминали изкушения.Шунката прегоря.Чукна яйцата отгоре и пусна кафемашината.Тя се бавеше в банята, а той мечтаеше.Сервира за двама, отвори бутилка Бордо и седна.Нямаше нужда от музика, и без друго касетофона влачеше.Появи се.С мокра коса и пак тази зелена роба.Едва сега се сети че няма багаж и дрехи за смяна.Покани я да седне и отиде за чифт чиста пижама.Когато се върна тя беше опустошила храната и от шунката нямаше и пърченце.Горкото дете.Е...щеше да мине и с чаша - две вино за днес.Не му е за първи път.Сега гледаше пак толкова уплашено, но поне онова гладно пламъче в черните и очи беше затихнало.Доволен отпи и се изтегна на канапето.Тя изчезна в банята и се върна с неговата пижама.Не докосна кафето.Ми нямаше захар.Не употребяваше, освен за сладкишите на чистачката.Обеща си да купи.За какво ли, утре щеше да я върне в управлението.Време беше за сън.Стана и и пожела лека нощ а тя не разбра.Сведе очи.Забеляза че измита, косата и изглеждаше мека, на вълни.Беше красива и екзотична.От къде ли я довя в дома му снощния дъжд...

Не заспа цели два часа и мислеше неспокойно за малката си гостенка и за изгубената си дъщеря.Надхвърли 45 и нямаше време да мисли за ново семейство, за деца.Никога нямаше време, а жена му често оставаше сама, много сама, докато накрая не си намери оня бразилски мачо, с когото избяга.Зави се през глава и заспа.

Сутринта се събуди по - уморен от предишната вечер и едва си припомни че не е сам.Облече се набързо и влезе в хола.Тя така и седеше будна на канапето, където я беше оставил.На табуретката в ъгъла висеше мокра зелената роба...

Беше си обещал че никога няма да псува.Мари избяга от него след порой цветисти наречия, отправени към тъмнокожия и приятел.Ама обецата на ухото му никак не изглеждаше добре.Нито плитките.Изрусени при това.Идеше му да го натика в ареста за непристойно поведение и слушане на реге 24 часа в денонощието.Гръмваха му тъпанчетата.А оня се хилеше и зъбеше и въртеше очи.Е...не издържа.Винаги беше искал за Мари нещо по - човешко.Влезе в управлението и се огледа.Липсата на момичето не будеше интерес, никой не попита нищо, никой не каза нищо.Цяла ден не се сетиха за нея.А може и да се сещаха, но им беше удобно да си мълчат.Или портиера беше подметнал, че тя е заминала с него, или избягала.Странно, но му стана по - леко.Не искаше да дава обяснения за съсипаната табуретка и липсата на втори чаршав за завивка.Работната смяна мина в оглеждане и ослушване.Нищо.Излезе рано от работа и забърза да пазарува.Днес щяха да вечерят нормална храна, а утре вече щеше да я върне.

Още от стълбището на 7 етаж го лъхна аромата.Непознат аромат.Вкусен.Революцията в стомаха му се надигаше, без вечеря и закуска беше изгладнял сериозно.Отключи и влезе, и с обувките се натресе в кухнята.Гледката го смая...Тя седеше на бяла покривка на пода, беше избутала масата и столовете до стената, и върху старата продънена мушама точеше с пръсти малки банички.Пълнеше ги с лук, кайма и домати, завиваше и нареждаше в подноса за сервиране.От фурната се носеше аромата на вече изпечени.Тънките и пръсти пипаха сръчно, а в очите и беше изгаснало още едно огънче - онова на страха.Усмихна се.За първи път се усмихна.Само за миг, или така му се бе сторило, но се усмихна.Нещо го бодна пак, остави пакетите на плота и отиде да се събуе.

Вечеряха в мълчание и без кафе.Тя отпи глътка вино и повече не го докосна.На сутринта и обясни че трябва да я върне в управлението и да намерят семейството и.Не разбра думите му, но не искаше да тръгва.Дърпаше се уплашено и умоляваше.Шептеше тихо на езика си неразбираеми думи и накрая се разплака.Сви се на пода до канапето и скри очи в ръцете.Чу я да казва на френски - Недей.

Нямаше време да търси избягалата си дъщеря.Тежеше му, но знаеше че нищо не може да направи, щом Мари сама не иска да се върне.Беше открил квартира, в която са отсядали с чернокожия, после телефон на друга квартира, а работата му поглъщаше всяка минута.Мари два пъти му затвори телефона и той се отказа.Беше и дал адрес.Чакаше сама да се върне.Сега щеше да помогне на това момиче да намери своя баща, обеща си го.Щеше да се погрижи да не е сама дотогава.За обясненията в управлението ще мисли после.Замина на работа и се върна.Никой не попита.Никой не я потърси.Сякаш бяха забравили за нея.Ничия сякаш беше, щом и от близки нямаше новина.Прибра се.Имаше вкусна и странна храна.Супа и салата.Триъгълни банички със сладко от зелени домати.Чай.Пазаруваше в магазина от всичко.Не знаеше с какво се храни тя, и купуваше по много от всичко.Купи и спортен екип и яке.Донесе обувки и маратонки, които тя сряза с кухненския нож и превърна в домашни чехли.Странно беше как завързва на главата си покривката на холовата масичка.Като чалма.Дългите и коси се виеха под нея, беше малка за да ги покрие, а в редките случаи когато ги събираше в кок, се виждаше малка синя татуировка на шията и.Цвете...Не знаеше името и затова и даде сам.Нарече я Аби.Съкратено от Альбак Аббиат - беше чул това по Дискавъри, и научи че означава Бяло сърце.На арабски май беше.Свързваше го с нея и се получи спонтанно.Альбак Аббиат.Очите и се усмихваха когато го произнасяше, затова измисли Аби.Пак се усмихваха.Е - не знаеше друго на арабски.А тя не знаеше френски.Но щеше да я научи.Не знаеше и дали е арабка или авганистанка или рускиня, или...Нищо не знаеше.Тя не говореше.Скимтеше като коте на сън но поне спеше.Често се заслушваше зад вратата на спалнята в звуците, които издаваше докато спеше, но не разбираше нищо.Беше готов да изчака, искаше да и помогне.Грижеше се за нея, тя заместваше малката му Мари...

Минаха седмици.В управлението никой не подговаряше, сякаш не там я беше намерил.Мислеше че не помни, че тя винаги е била в дома му.Като сън, който обаче умее да приготвя вкусна вечеря, да вари ароматен чай на закуска, да плете с пръсти странни накити от ресните за мухи и да ги завързва по глезените и китките.Беше се накичила и по шията, и в косата.Нека си играе.Не можеше да и купи кукла, не беше малка.Подари и червило, червено.А тя изрисува с него стъклата на прозореца в кухнята.Изписа странни завъртяни знаци, прилични вити филизи на лоза, преплетени в танц.Любуваше им се често и ги гледаше с часове, седнала върху възглавница.Веднъж я чу да пее.Сърцето му се сви.Беше сама и не знаеше че я слуша.Имаше нежен глас, а думите и преливаха тихичко.Прииска му се да пее на него, а не на цветята от червилото.Беше тайнствена и странна.Не можеше да я докосне, бягаше.Протягаше ръка да я погали по главицата, а тя се свиваше на пода до канапето.Искаше да я хване за ръка, а тя се скриваше в банята.Свикна.Стоеше настрана и само я гледаше.Усети, че се променя.Стана замислен, по – вглъбен, по – мил.Мислеше за нея като за нежно растение, едва разлистило листенца под грижите му.Механично ходеше в управлението, механично отговаряше, бързаше да се прибере.На моменти го обземаше страх че ще я загуби.Вече не искаше да намери семейството и, дори се улови че заглежда подозрително по улиците всеки с по – тъмен тен.Преди ден я завари да плаче.Стоеше до вратата със стиснати юмруци и искаше да разкъсва.Не знаеше болката и, а искаше да знае.Искаше всичко да знае, а не можеше да пита.Усещаше се груб, недодялан, недостоен за нейното съвършенство.Гледаше плувналите и очи и свитото му сърце се пръскаше.

Разбра, че не може така.Трябваше да научи.За да и помогне.Разтърси се, заразпитва.Навираше се по предградия и свърталища, преобърна всички емигрантски бюра в града, купи си карта на света, отиде на курс по фарси.Нищо.Опита да я разпитва, пак нищо.Само плачеше.После изведнъж очите и светваха, тя изхлузваше малката забрадка от косите си, разпускаше ги и запяваше.Стигна до там че доведе в къщи малко момче от курса по френски за емигранти.Беше сириец и можеше да познае езика и.Тя го прегърна, целуна го, прошепна му нещо и го отпрати.На излизане детето му подхвърли че е саудитска бежанка и ако иска да я запази, да не търси.Това го вбеси.Поне имаше нишка вече.Насока...

След месеци търсене и ровене научи, че богат саудитец избягал с любимата си в Сирия, далече от нечовешките закони, осъждащи свободната любов на смърт.Аби беше плод на тази любов, ревниво пазена и крита, от отмъщението на озверели чичовци.Братята на баща и преследвали влюбените от Сирия до Турция, по целия им път, после в Белгия, където намерили и убили баща и.Кандаавас.Така се наричаше отмъщението по кръв, сполетяло клетника.Майката на Аби с последни пари и сили купила фалшиви дукументи от един пласьор и пристигнали двете във Франция, където след ден била прегазена от случайно озовал се на пътя и джип с турска регистрация.Обля го студена вълна.Те са тук и я търсят.Посветили години.Търсят я за да завършат пъкленото си отмъщение.Сви листите и ги напъха в джоба на сакото.Запали реното и потегли към къщи, после спря рязко, обърна и тръгна към управлението.По закон трябваше да я върнат на роднините и.Нямаше да намесва закона.Събра малкото неща от бюрото си, остави записка че излиза в неплатен и си тръгна.Не го интересуваше дали ще одобрят.Нямаше да го открият скоро.Потеше се от притеснение, не знаеше ще я намери ли в апартамента.Изкачи 8 – те етажа на един дъх и отключи.Тук беше!Спеше...Загледа се за миг в спокойното и лице и я разтърси.Повтаряше имената на чичовците и до колкото можеше да ги произнесе, на майка и, и я стискаше за раменете.Тя се разплака.Притисна се в него а после се запъти с тежка походка към цветята на стъклото в кухнята.Вече знаеше че са изображения на лалета, малки червени лалета, символизиращи вярата и, знаеше че тя шепти и пее молитви, седнала на малката възглавничка.Не разбираше странните движения, защо прокарва ръце по лицето си, защо закрива ушите си.Не беше важно сега.Напъха в пътна чанта чифт дънки и две фанелки, служебното оръжие и зелената роба.Взе и червилото.Грабна от шкафа три бутилки вино и дръпна кабела на телефона.Тя го следваше с очи и тръгна след него.В колата я набута на задната седалка, хвърли сака в багажника и потегли.

Пое към Аквитания.В долините на Ебро имаше малка къщичка, занемарена и забравена.Бившата му жена не харесваше португалските емигранти и гансконски псувни, и не беше ходил там от години.Искаше да скрие малката Аби от света, а мястото беше подходящо.А и река Нив щеше да и хареса.Байон беше наблизо и от там мислеше да пазарува.Опитваше да мисли за пътешествието си като за отдавна чакана почивка, но страха го обземаше с всяка изминала секунда.Щеше да си има работа с варвари, не с хора.Попипа кобура и изсумтя.Аби спеше.

Пристигнаха необезпокоявани.Къщичката беше заградена с жив плет от обрасли растения, избуяли и диви.Беше мръсно и неугледно.Свали багажа от реното и влязоха.Праха беше пропил навсякъде, имаше огромни паяжини.Застоял въздух го блъсна, чакаше ги чистене и подреждане.Спогледаха се и се разсмяха.Тук и хареса.Сърцето му запя.Беше щастлив.Запретна ръкави и се захвана за работа.

След 4 дни дома им беше неузнаваем.Проветрен и чист.Електрическата инсталация беше слаба, но ампулите и готварската печка - в изправност.Мириса на печени хлебчета го омайваше, а очите на малката му гостенка го запращаха в нови светове.Не искаше да признае, че беше влюбен в това дете.Отвори бутилка Бордо, единствената останала от трите.Другите беше изпил по пътя насам.Завлече стол навън, на верандата, седна и вдигна крака на парапета.Смрачаваше, а мириса на спяща земя и папур изпълваше сетивата му с радост.Днес беше спокоен.И утре щеше да бъде.Тук нямаше как да ги открият отмъстителните чичовци.Винаги можеше да разчита и на помощ, макар че постъпката му бе повече от глупава.Отвличане на саудитски поданик.Как звучеше само.Като смъртна присъда.Отпи.Тук виното го хващаше бързо.Чистия въздух и тишината бяха виновни.Пак отпи, и видя че тя седи на стълбите пред него.Беше ефирна и тиха, носеше се из къщата като сянка, стъпваше безшумно.Често го изненадваше, както сега.Тя запя.Гласчето и му се стори милувка.Скри ръка в джоба, за да не я протегне към нея.Копнежа да докосне тези абаносови вълни, разлети по гърба и беше болезнен.Тя пееше а той стискаше зъби, защото песента и проникваше в душата му, разливаше се в сърцето му, топлеше го и извикваше сълзи.Един мъж не бива да плаче.Един мъж трябва да е силен.Изправи се, издърпа я нагоре и я целуна.Дълго и болезнено.После я пусна и захвана по крайречието.

Не се прибра цялата нощ.Скиташе из треволяците и псуваше като гасконец.Тръгваше към къщичката и се спираше.Връщаше се обратно и потегляше.Изрита обувките си в една канавка и пое бос.На сутринта запали реното и пое към града да пазарува.

Видя по пътя цигански катун, разперил шатри до реката.Загледа се в шарените им каруци.Навсякъде бяха изписани малки пъстри лалета.Обеща си да и ги покаже.Щеше да и е интересно.Сигурно не е виждала френски житани.Пееха хубаво но бяха опасни.Само отдалече щеше да и ги покаже.Нямаше да и обяснява, че жените им са проститутки и продават децата си, защото не могат да ги изхранват.После щеше да и разкаже интересни истории за тях, за себе си, щеше да и говори, нищо че не го разбира.Искаше близост.Бащина близост.За друго не смееше, не мечтаеше.

Вечерта тя му сервира вкусно пълнено пиле и беше странно мила.На два пъти докосна ръката му, докато раздигаше масата.Пи с него чаша вино и го гледа дълго с дълбоките си очи.После седяха на стълбите заедно и пяха.Странно се преливаха басовия му френски и нейната нежна арабска песен.Тази нощ тя му се отдаде.Влезе в спалнята му на пръсти, с разпуснати коси.Луната осветяваше слабо съвършенната и голота, играеше по гърдите и, блестеше в очите и.Плачеше, но плачеше и той.Държеше я в ръцете си, притискаше я до гърдите си, люлееше я като малко дете, целуваше я, милваше я.Всеки допир беше дълго жадуван, всеки стон – копнеж, болезнена всяка ласка.Болезнена за сърцето му.Люби я влудяващо бавно и безумно нежно.Искаше да запомни всяко движение, всеки дъх, всеки допир.В представите си беше я обожествявал месеци наред, беше я копнял, и сега беше негова.Забрави се.Възкръсна.Изпълваше го любов, разкъсваше го.Уви двамата с чаршафа, притисна я до себе си и така се унесе щастлив...

На сутринта не я намери.Търси я, вика я по име, обикаля около къщата, огледа навсякъде.Нямаше я.Липсваше и зелената роба.Погледна прозореца в кухнята.Цветята бяха изтрити, а ня мястото им имаше нарисувана циганска каручка, нашарена с малки лалета...

Свободна

- Аменна!

Сви се до стената и притихна.Някой я дръпна в малката църквица и едва не изпищя от страх.Огледа се.Облечени в черно забрадени жени палеха малки свещички.Беше тихо.Чуваше се само монотонното молитвопеене на свещенника.

Не беше влизала никога в църква.Виждаше често по тесните каменисти улички мъже в черни одежди с огромни кръстове на гърдите.Никога не говореха, бързаха, свели очи.Като дете тръгваше след тях и ги следваше до малките, наполовина вкопани в земята църкви.Не смееше да влезе.Години наред и бе повтаряно че е грях.

Вързопчето в ръцете и се размърда.Притисна го до гърдите си, сякаш да го предпази.Жена се наведе над нея и зашепна.Прекръсти я.Цветните иконописи по стените се завъртяха пред очите и.Страха я полази отново а тежката миризма на тамян я задушаваше.Скочи и побягна към вратата.Озова се на улицата, огледа се и тръгна надолу.Сълзи премрежваха очите и и не виждаше къде стъпва.Стените на каменните къщи сякаш бяха наклонени към нея и щяха да я затиснат.Уви се плътно с вълнения шал и затича.

Задъхваше се.Не знаеше накъде.Бебето в скута и се разплака.Видя открехната врата и се мушна вътре.Сайвант.Приседна на студената земя, развърза шала и откри личицето на детето.Не знаеше какво да го прави.Целуна го а то отвори устичка и затърси.Досети се че е гладно, нави блузата си нагоре и му подаде гърда.Бебето се вкопчи в нея и засмука жадно.Прониза я болка.Стегна се и се поизправи.Трябваше да го кърми, за да оживее.Затвори очи и се пренесе в тъмната стая на конака, където нейната майка я прискаше до гърдите си тихо и пееше френска песен...

Още от малка забелязваше разликата.Русите коси и светли очи на майка и контрастираха с мугравите лица на жените там.Беше нежна и финна, пееше хубаво и винаги се усмихваше.Понякога съзираше в очите и тъжно пламъче, и тогава те потъмняваха.Страняха от нея.Спомни си как веднъж старата и нине ги завари да рисуват с черен въглен по стените на килера и да се смеят весело.Зашлеви майка и, а нея дръпна грубо и заключи в малка стая.Тогава много плака.Не и разрешаваха да прекарва време с майка си.Обличаха я в огромни шалвари от дебела тъкан, завързваха на главата и забрадка и я натиряха в кухнята да запарва чай.Понякога я караха да меси тесто с часове, да мие съдините на чешмата в двора и да разплита стари одеала.Беше единственото момиче на баща си.Имаше 7 братя, които я биеха и тормозеха.Беше чула, че след нейното раждане майка и била преместена от красивата стая с копринени стени в малкия килер, в който живееше сега.Болка я прониза.Пред очите и изникна кървавата картина от последната нощ.Забрадени мъже нахлуха в стаята им, изритаха я в ъгъла и изнасилиха майка и пред очите и.Един откъсна малкия сребърен кръст от шията и и го стъпка.После и прерязаха гърлото.Докато се гавреха с тялото на мъртвата, тя грабна детето от люлката, зарови пръсти в прахта, хвана синджирчето и се измъкна.Заплака.Притисна устни с пръсти за да не събуди спящото дете.Пред очите и изникна образа на Джан...Сърцето и се сви.В нощта на къната очите му грееха.Бяха я облекли в пищна рокля от червено кадифе, извезана с ламе.В косите и забодоха здравец и малки жълтици, завързани с червени конци.Покриха я с воал и запяха.Седеше на малка възглавничка на колене, а около нея танцуващите шепнеха молитви и танцуваха, понесли в ръце подноси с топла къна.После намазаха по малко в шепите и и забодоха жълтици.Притиснаха ги и ги увиха в червени калъфчета.Щеше да остане с тях до сватбата.Успя да зърне Джан на терасата и влюбено му се усмихна.Обичаше го от дете и щеше да стане негова...съвсем скоро.В нощта след церемонията един от братята и влезе в нейната стая и я насили.Джан не понесе позора, замина, и повече не чу за него.Казваха че бил загинал.Не знаеше.След 9 луни роди малко момченце и го нарече с името на любимия си.Пъхна ръка в джоба и напипа малкия кръст.Не знаеше какво да го прави, също и детето.Оставеше ли ги до себе си, щеше да ги сполети съдбата на майка и.

Прекара нощта свита в сайванта а на сутринта безшумно се измъкна.Тръгна на посоки и се озова в малък и шумен заграден пазар.Навсякъде се носеше миризма на подправки.Касап окачаше прясно одрани агнета на шишове и подвикваше на минувачите.Малко момче разнасяше чай на поднос, завързан с тел на ръката му, а манав пръскаше с вода подредените на тезгях плодове.Приближи.Устните и бяха напукани от жажда, стомаха и се свиваше от глад.Погледна го в очите и посегна за ябълка.Даде и две.Тя ги напъха под шала и тръгна.Свеждаше очи, криеше ги.Бяха сини.Сви зад сергия и захапа едната ябълка.Не беше хапвала нищо от два дни и прималяваше.Кърменето изцеждаше силите и.Аромата на печено гюзлеме довян някъде от пазара пълнеше устата и със слюнка.Нямаше пари, не можеше да си купи.Трябваше да се маха от тук за да не я открият.Мардин беше малко градче и бързо щяха да я намерят.Майка и понякога и разказваше, че далече от тях има град, в чието сърце се намира голяма и красива джамия.Джамията на лалетата.Искаха двете да отидат там на поклонение, в тази джамия влизали всички хора, от различни религии, имало малка чешма във вътрешността и и всички отпивали свещенна вода с малки канчета, измивали очите и ръцете си, за да ги пази от злини и неволи.Водите, извиращи от чешмичката идвали от свещенния град Мекка, родината на исляма.След края на този град започвал другия свят, различния, и там живеели хора, говорящи красивия майчин език.Искаше да стигне до там, да покапе в очите на сина си от тази свещенна вода и да замине за различния свят.Но те бяха по петите и.Бяха убили майка и, сега щяха да убият и нея.И бебето...

-Къде си...Джан...

Не знаеше накъде да поеме.Трябваше да изчака нощта за да излезе от Мардин.Босите и крака бяха разранени и кървяха.Пое между залепените една за друга малки къщи към църквицата.Влезе в дворчето и приседна до чешмата да накърми бебето.Когато заспа завърза внимателно малкия сребърен кръст на майка си за шииката му, уви го стегнато във вълнения шал, притисна го гърдите си, целуна ръчичките и го постави на църковните стъпала.За първи път в живота си се прекръсти.Сълзи горяха очите и.Помоли се на Аллах да го пази.После се помоли на този християнски Бог да го приеме.Дълбоко в сърцето си усещаше че са едно.Целуна го пак и стана.Краката и тежаха, спъваха я.Ръцете я боляха, малкото и сърчице кървеше.Пое към каменните порти на изхода на града.Вървеше и плачеше.Изхлузи от главата си черната кърпа и разпиля коси.Вятъра тъжно ги погали.

Колко вървя не знаеше, съзря ги в далечината и забърза.Там някъде беше спасението и.Усети зад гърба си стъпки.Чу възбуден говор.Отправи очи нагоре към синевата и запя.

Куршум прониза тънката и снага и я сепна.Очакваше го.Знаеше.Не усети болка.Не затихна песента и.Видя как златни лъчи се спускат като слънчеви ръце, поемат я и залюляват.После нежното лице на майка и изплува пред нея и се усмихна.Почувства се топла, щастлива.И се понесе към свободата си.