Днес хората казват: времената са други. Да, други са, и не са. В оскъдното време, което прекарваше с мен една българка успя да ми вдъхне цяла култура. Намираше време за мен, да ми попее, да ми разкаже, да ме заведе на вечеринка, да оплетем "търлъчки" заедно да наготвим; намираше време за душата ми. И аз никога не съм държала сърп и паламарка в ръка, не съм пяла на "ергенете" на нивата, но съм го живяла с нея... Толкова е то - няколко вечери, няколко дни даже стигат, колко е детската душа.
Показват се публикациите с етикет Фолклорни разкази. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Фолклорни разкази. Показване на всички публикации
14.04.12 г.
Цената на истината
Ванесса, любов моя.
Гледам красивите ти тъмни очи – очи на кошута, абаносовите къдрици, млечната кожа. Спиш. А сънят ти носи цялата земя на крилете си и като дар ще я положи в нозете ти. Земя, трънлива и кървава, пъстра и плодоносна, твоето огромно, тежко наследство. Заради това ни земно наследство ние хората не умеем да летим. Вкопани сме.
В тази болница никога не настъпва нощ, винаги е много светло, знаеш ли... Слепите ти очета още не виждат. Или не виждат тук, а отвъд четат и запомнят. Старите казват, че новородените не са хора, ангели са, и бавно и болезнено слизат в калъпа човешки докато не станат едно с него и забравят кои са. И никой не знае цялата си история, никой не я помни. Но ето те тук – още слепичка, доверчива, и аз ще ти разкажа. Ще те науча, за да знаеш и да не търсиш. Ровенето в кръвта не води до нищо добро. Познай я от мен, и без да губиш време тръгвай направо към Извора.
Наченките на нашия род по дядова линия са поели от тези земи – днес Южна Турция. Преди много, много години тук живели само българи, християни и родният им град се наричал Лозенград. Имало четирдесет църкви, коя от коя по-хубави. Камбаните звъняли по Пасха и Рождество а децата припкали покрай каваците и пеели български песни, чукали шарени яйчица и хрупали Великденски курабии. Всеки ден бил велик и честит, не само по празник. По онова време още нямало фотографски машинки затова на хората рисували портрети, шиели гоблени с лицата им. Един такъв още пазим в раклата на моята баба, и от него, зад стъклото се усмихват лицата на праотците ти – Асен и Диманка. Имал Асен имоти, добитък, заможен човек бил. Много злато събрал в големи глинени делви и ги кътал в земята под избите с вино. Милостив бил, помагал на хората в трудни дни и имал много другари. И родата му не била малка – дядо, баща, братя – чак до днешен Люлебургаз, Малко Търново, Пехливанкьой и Визе, чак до Одринско, където вече започвали Османлиите. Голяма била България, като сочна погача и очите на всички нея гледали. Воювали за нея, прехвърляли я един друг и Лозенград сменял стопаните си на три пъти. Превзели го гърците, после турците, на края на Гръцко-Турската война. И когато през 25та година турският каймакамин забранил българските училища и църкви, всички българи се изселили. Който не искал да тръгва воювал до смърт, а имало и които приели турската вяра за да спасят имот и деца. Днес там се говори само помашки. Земята трудно пуска, Ванесса, и много хора не могат да тръгнат.
Твоят пра прадядо, внука на Асен и Диманка, не можел да чака, нито да чува, затова събрал челяд и покъщнина и тръгнал към Стара планина, където се заселил в малкото селце Дропла. В България го има и до днес, и ако е рекъл Бог, един ден с тебе ще идем. Къщата му в Лозенград била превзета от турците и превърната в конак. Била красива, каменна, цялата отрупана с бръшлян и Сармашик Трендафил. Богатска къща била, назад накрая на двора се кипрел гиздав параклис и в него са венчали и кръщавали децата си поколения наред. Турчина го съборил и оградил мястото, издигнал там конюшни и обори, конски тор да засипва осветената земя. Такива времена били, хората един друг не слушали, омраза и кръв властвали над земята. Видял стореното и Ибрам ага, отвърнал се от своите и тръгнал след дядо ми към Дропла. Заселил се до неговата къща, рекъл се българин и отглеждал децата си там. Баба ми Минка, дядо Руси още не били родени. Живота в Дропла потръгнал. Къде трудно, кога леко – преселниците захванали земя да орат, животни да гледат. Покъщнина имали – всеки по каруца докарал, табак-чанак не липсвали на трапезата. Работливи били, бързо замогнали. Само една мъка разяждала дядо ми – скритото в Лозенградската къща злато. Пораснали му децата, пораснали и децата на Ибрам ага, заедно учили, заедно пяли, къде на български, кога на турски. Една нощ дядо привикал агата и му разправил за скритото имане под винената изба.
- Аз там не мога, ама ти иди. Иди, намери го, изкопай го, па го донеси тука че си е наше.
- Не ти трябва, брате, злато курбан иска. Да седи на изедниците, кой го намери и му посегне, да плаща. Жив, здрав си, немой.
- Знам аз за курбана, Ибраме, затуй съм ти заделил два черни овена. Ще ги закараш, курбан ще ги заколиш да ги приеме земята, пък ще вземеш златото и ще го докараш тука.
- Не става тъй, няма да стане. Там кой знае кои хора живеят сега. Как да ида да им ровя в избите.
- Наще изби, Ибраме, наще. Помниш как търчахме по двора двамата с тебе и задявахме бащата, че наглежда златиците в мазата.
- Добре тогаз! Тъй да бъде! Напролет тръгвам.
Склонил Ибрам ага и щом запролетило, натварял жена, деца и двата дядови овена на каруцата и потеглил. Тръпнела му душата, че по родни земи се завръща ама имал поръка да върши. Затуй щом пристигнал в Лозенград, оставил челяд в една гостоприемница и тръгнал към старата къща. Светела отдалече – не била помръднала, същата си била. Зачакал да мръкне и се прокраднал през задната врата надолу към избите. Тамън подвигал дъските да открие входа към тайното и един нож проблеснал в мрака. Не можал и да извика, главата му се търколила пред бъчвите с вино. Турците после ровили, тършували, ама не открили какво търсил. Булката на Ибрам ага и синовете му чакали, чакали и като не дошъл, намерили роднини и отседнали при тях. Днес един от внуците му още е жив, беше кмет на Къркларели – сегашен Лозенград. И сигурно помни баба ми Минка, че дълго си пишели и преписвали през годините. А дядо Руси пазеше един посивял от времето тефтер, бил зелен някога, с българско златно лъвче на корицата, оставен му от дядо на дядо му, в който тайни записки водят право до делвите с жълтиците и мястото не е в мазата на къщата. Четох ги при последното си посещение на село, Ванесса, да можеше да ги видиш – три стъпки на запад, после се завърташ, 15 стъпки на север, от там към бялата скала, от нея – 40 стъпки нагоре малко встрани, тъй че като погледнеш долу параклиса в двора, да се вижда само по времето на Ифтара – кога конец не можеш да различиш, нито тъмно е, нито светло. Слизаш надолу, стигаш един скален къс, приличен на орел, откъртваш му дясното око и отдолу – жълтица. Намериш ли нея, под нея има списано къде да търсиш заровените делви с другото злато. Хитри били хората във военно време, криели имането си така, че враг да не може да го открие.
Поболял се дядо от мъка, че загубил верен другар от алчност. А златото и до днес си седи там и навярно курбан след курбан взима, от всеки, дръзнал да рови. В годината, когато с татко ти пътувахме като волни птички из България и Турция преди да се родиш ти не веднъж минахме през Лозенград и аз питах и разпитвах историята му. Стара земя е, от преди българско още, перси са живели там, преди тях – траки. Четири века до Христа – македонци, два века преди Христа – ромеи, и още през византийско е имало българи. Днес мен ме тегли все по на Изток, все по към Извора, но кръста на тази корава земя носиш ти – моя малка наследнице. Земя и кръв са едно, хората нож държат над тях, а в твоите вени те се събират. И никой не може да ги раздели. Ще те науча на древните ни игри, само да пораснеш – Камбана, Капчук, Камъче в колата, Посрещане на момиче, дето праотците ни са играли на земя, нито българска, нито турска. Песните ни, легендите, приказките. Наследството ти. Кръста.
Спи, слънчице, дишай. В твоят дъх ножа на цвете ще стане, алено.
____________________________
Октомври, 2003
Един живот, като кавак
Събудих се оная заран от тъмното на небето. Като черна прокоба заслиза от горе та чак до душата ми. Таман бях настъпил седмата си година, растях.
„До седем не знаеш майка си, после я познаваш” се ми викаше бате ми – дядо ти Райчо, сина на леля Тодора, с двадесет години по-голям от мен. Рано се оженил той, дали му Велика – лична мома в Камен Дял, дом завъртял и света го погълнал, сякаш никога не е бил от нас. „Имаш ли майка, пази я”.
Огледах се – къщата тиха, ни мама, ни жива душа. Изленах на двора а там кокошки крякат, прасета квичат – няма кой да ги нахрани. Юрнах се отзад при магарето, после в лятната кухня, по задния двор, на пътя – никой. Беше си отишла, тоя път завинаги. Ревнах.
Колко съм седял така не знам, чедо, кога вратничката проскърца и чичо ти Симо бакалина, помниш го, дойде та седна до мене. Вафли ми донесе.
- Отишла си е, Руси, цялото село приказва. Избягала е с оня нехранимайко Дамян. Накъде – никой не знае.
Страх пролази в сърцето ми. Ама силен бях, едър, все някой ще ме вземе на работа. Не мина много и се главих бараба при сина на Ментарджията – Курт. Заминах наемник дървен мост да строим. Малко пари даваше ама без хич не може. Чорбаджия беше той, джамбазин, и три хиляди декара земя имаше чак там до скалите а на дългата скала беше извил вишка та седеше в нея да гледа кой работи и кой дреме. Кога се върнах след моста отидох да му работя на нивите чак до дванадесетата си година и спях на две сковани дъски под старата зарзала в имота му, да не бия път от дома. Баща ми, дяд Танас Бог да го прости, рано си отиде. Мъката го отнесе, не настинката, как викат. Баба ти Злата не го щяла, не го поглеждала. От как ги заженили та до смъртта му око не му е проводила, с ръка не го е погалила. Да се не губи имот ги оженили а тя – чорбаджийската щерка, срам я било от него. Игриво сърце имал, знаел да свири на всички инструменти. Седянките обичал и в бащината му къща всеки ден имало гости. Във всяка стая разливали домашна ракия, кипнало вино, дето сам ги варял и накрая на хан го обърнал. И като насядат да пият влезне в едната стая – засвири на кавала. Викнат го в другата – гъдулка искали, иде там, хвърли кавала па хване гъдулката. На третата – гайда надуе. Слуша народа и сълзи пролива, само баба ти Злата се крие най-горе в синята одая и бие корема, надут вече до деветия месец. Дошъл съм на бял свят без любов, по свирнята на тате. Заминал на сватба един ден и повече не го видях. На връщане от чуждото село, кога слезнал от влака един студен дъжд заплющял, един вятър завеял, подпрял се на кривата дюля на гарата, не можал и пейката да улучи, и умрял. Намерили го на другата заран вкочанен като камък с усмивка на уста. Кой знае какво е видял на тръгване. Отгледали ме комшиите. Храна имало, много, добитък, ратаи. Майка ми нареждала работата и тръгвала към бараката на Дамян в края на селото, покрай каменната чешма чааак до курията, там покрай циганските къщи, знаеш ги, и се връщала по тъмно. Помня чак след третата си година – никак не ме поглеждаше, зарад баща ми. После на девет бях, зажениха ме. Тая къща стопанка искала. Дадоха ми Ленчето, на ковача. По-голяма беше и все ми се смееше. Една вечер, уморен и потен след къра, прибирам се, а тя яде диня на чардака. „Дай и на мен” викам, а тя: „Динята ми от мама. На тебе майка ти да ди даде диня.” Като ми пречерня, като перна динята надолу по стълбите, след нея и Ленчето... и повече я не видях. Сам си ранех животните и си гледах къщата. После дойде баба ти Минка. Мънинка такава, момиченце, ама и тя на години голяма. Залюбихме се, оженихме се. Къткаше ме, кротичка беше, работна. Роди се Златко – татко ти и отдалече пристигна един пендар в плик от писмо, без обратен адрес. Баба ти Злата го проводила, зарад името. В другото село – Боряна, един знахар имаше – Стоимен. Одих при него да познае къде е майка ми, не позна. Ама вика: „Минка вижда повече от мен, нея питай”. „Минка ли? Да гледа? Не може така”. Сега чак разбрах тълпите дома кога се прибирах от нивите. Наредили се пред лятната кухня чак до пътя и чакат. Дарове носеха, пари, а Минка нищо не казва, мълчи. На боб гледала, познавала, и с треви лекувала болните. Върволици народ. Запрях я дома, пропъдих ги. А Минка ми вика: „Което е писано не мож го запря”. Щом спря да гледа на хората болна легна. Татко ти беше на Русия да учи. Телеграма му пратихме, закъсняхме. Минка лежи, бълнува: „Златко, Златко”. Тогаз баба Ченя, няма да я помниш, взема едно жълто яке на баща ти и го метна отгоре и. „Ей го Златко, дойде си”. Минка го стисна, зарови лице в него и си отиде, млада, премлада. Дойде си Златко на другия ден след погребението и плака на гроба и три деня. После се сбихме, че на мрамора Томая съм я писал. Ама Томая и беше името, пък Минка я викаха. Ей такъв е живота без майка – труден. После и твоята си отиде, рано рано. Такава ни е родата, майка не знаем до седем, после майка нямаме. А кога майка ти дойде снаха, баба ти Минка я заведе горе при вълчата пещера, седнали на един камък па и заразправяла: „Тази земя е змийска. Има само един изход – с голи ръце да разкъсаш гнездото на змиите, под него – земя. В пръстта голи ръце да заровиш, извор да изровиш. Да плисне жива вода, с нея да се окъпеш и после с нея слепите да лекуваш. Руси ми не даде, Златко няма да даде и той. Да кажеш на Миглена, и тя ръце и очи има.” После млъкна. Кога се разболя и отиде на оня свят там в една голяма стая всичката ни рода – ядат и пият, върнали я от вратата, рано било за нея, да чака, да ти каже за извора, че после. Не стигна времето, и на майка ти не стигна времето. Затуй ти говоря. Аз съм дърво, от тоя свят ще си ида скоро. Кавак. Кавака ако е на сухо не гние, ама накваси ли го дъжда, бръмбарите го разяждат. Без майка сухо няма, дом няма. Като станеш майка, да намериш извора и да дадеш на чедото си да пие, да не е като нас, да се спаси.
...
Дядо Руси си замина от тоя свят спокоен. Още го помня – синята униформа, златните нашивки. Машинист беше а очите му светеха като сигналните светлини на бързия влак, дето караше. Така и не стана моряк, както искал баща му, дяд Танас. На дърво без корен се не качвал. Снежно бялата му коса, мека като памук, черните вежди, повдигнати настрана и сълзите, кога слушахме плочата за Пепеляшка на стария грамофон на село, подарък от татко. Бяха добри времена, обични. Водеше ме към лозето за ръка, покрай глогинките и дивите круши, поспираше, попипваше топлата пръст, слагаше стиска в ръката ми. И всеки път нареждаше: „Извора, чедо, извора. Не дъжда. От горе вали киселина, кавака разяжда. От сърцето му да търсиш, отвътре, да се напиеш.”
__________
Май, 2001
(по записки)
„До седем не знаеш майка си, после я познаваш” се ми викаше бате ми – дядо ти Райчо, сина на леля Тодора, с двадесет години по-голям от мен. Рано се оженил той, дали му Велика – лична мома в Камен Дял, дом завъртял и света го погълнал, сякаш никога не е бил от нас. „Имаш ли майка, пази я”.
Огледах се – къщата тиха, ни мама, ни жива душа. Изленах на двора а там кокошки крякат, прасета квичат – няма кой да ги нахрани. Юрнах се отзад при магарето, после в лятната кухня, по задния двор, на пътя – никой. Беше си отишла, тоя път завинаги. Ревнах.
Колко съм седял така не знам, чедо, кога вратничката проскърца и чичо ти Симо бакалина, помниш го, дойде та седна до мене. Вафли ми донесе.
- Отишла си е, Руси, цялото село приказва. Избягала е с оня нехранимайко Дамян. Накъде – никой не знае.
Страх пролази в сърцето ми. Ама силен бях, едър, все някой ще ме вземе на работа. Не мина много и се главих бараба при сина на Ментарджията – Курт. Заминах наемник дървен мост да строим. Малко пари даваше ама без хич не може. Чорбаджия беше той, джамбазин, и три хиляди декара земя имаше чак там до скалите а на дългата скала беше извил вишка та седеше в нея да гледа кой работи и кой дреме. Кога се върнах след моста отидох да му работя на нивите чак до дванадесетата си година и спях на две сковани дъски под старата зарзала в имота му, да не бия път от дома. Баща ми, дяд Танас Бог да го прости, рано си отиде. Мъката го отнесе, не настинката, как викат. Баба ти Злата не го щяла, не го поглеждала. От как ги заженили та до смъртта му око не му е проводила, с ръка не го е погалила. Да се не губи имот ги оженили а тя – чорбаджийската щерка, срам я било от него. Игриво сърце имал, знаел да свири на всички инструменти. Седянките обичал и в бащината му къща всеки ден имало гости. Във всяка стая разливали домашна ракия, кипнало вино, дето сам ги варял и накрая на хан го обърнал. И като насядат да пият влезне в едната стая – засвири на кавала. Викнат го в другата – гъдулка искали, иде там, хвърли кавала па хване гъдулката. На третата – гайда надуе. Слуша народа и сълзи пролива, само баба ти Злата се крие най-горе в синята одая и бие корема, надут вече до деветия месец. Дошъл съм на бял свят без любов, по свирнята на тате. Заминал на сватба един ден и повече не го видях. На връщане от чуждото село, кога слезнал от влака един студен дъжд заплющял, един вятър завеял, подпрял се на кривата дюля на гарата, не можал и пейката да улучи, и умрял. Намерили го на другата заран вкочанен като камък с усмивка на уста. Кой знае какво е видял на тръгване. Отгледали ме комшиите. Храна имало, много, добитък, ратаи. Майка ми нареждала работата и тръгвала към бараката на Дамян в края на селото, покрай каменната чешма чааак до курията, там покрай циганските къщи, знаеш ги, и се връщала по тъмно. Помня чак след третата си година – никак не ме поглеждаше, зарад баща ми. После на девет бях, зажениха ме. Тая къща стопанка искала. Дадоха ми Ленчето, на ковача. По-голяма беше и все ми се смееше. Една вечер, уморен и потен след къра, прибирам се, а тя яде диня на чардака. „Дай и на мен” викам, а тя: „Динята ми от мама. На тебе майка ти да ди даде диня.” Като ми пречерня, като перна динята надолу по стълбите, след нея и Ленчето... и повече я не видях. Сам си ранех животните и си гледах къщата. После дойде баба ти Минка. Мънинка такава, момиченце, ама и тя на години голяма. Залюбихме се, оженихме се. Къткаше ме, кротичка беше, работна. Роди се Златко – татко ти и отдалече пристигна един пендар в плик от писмо, без обратен адрес. Баба ти Злата го проводила, зарад името. В другото село – Боряна, един знахар имаше – Стоимен. Одих при него да познае къде е майка ми, не позна. Ама вика: „Минка вижда повече от мен, нея питай”. „Минка ли? Да гледа? Не може така”. Сега чак разбрах тълпите дома кога се прибирах от нивите. Наредили се пред лятната кухня чак до пътя и чакат. Дарове носеха, пари, а Минка нищо не казва, мълчи. На боб гледала, познавала, и с треви лекувала болните. Върволици народ. Запрях я дома, пропъдих ги. А Минка ми вика: „Което е писано не мож го запря”. Щом спря да гледа на хората болна легна. Татко ти беше на Русия да учи. Телеграма му пратихме, закъсняхме. Минка лежи, бълнува: „Златко, Златко”. Тогаз баба Ченя, няма да я помниш, взема едно жълто яке на баща ти и го метна отгоре и. „Ей го Златко, дойде си”. Минка го стисна, зарови лице в него и си отиде, млада, премлада. Дойде си Златко на другия ден след погребението и плака на гроба и три деня. После се сбихме, че на мрамора Томая съм я писал. Ама Томая и беше името, пък Минка я викаха. Ей такъв е живота без майка – труден. После и твоята си отиде, рано рано. Такава ни е родата, майка не знаем до седем, после майка нямаме. А кога майка ти дойде снаха, баба ти Минка я заведе горе при вълчата пещера, седнали на един камък па и заразправяла: „Тази земя е змийска. Има само един изход – с голи ръце да разкъсаш гнездото на змиите, под него – земя. В пръстта голи ръце да заровиш, извор да изровиш. Да плисне жива вода, с нея да се окъпеш и после с нея слепите да лекуваш. Руси ми не даде, Златко няма да даде и той. Да кажеш на Миглена, и тя ръце и очи има.” После млъкна. Кога се разболя и отиде на оня свят там в една голяма стая всичката ни рода – ядат и пият, върнали я от вратата, рано било за нея, да чака, да ти каже за извора, че после. Не стигна времето, и на майка ти не стигна времето. Затуй ти говоря. Аз съм дърво, от тоя свят ще си ида скоро. Кавак. Кавака ако е на сухо не гние, ама накваси ли го дъжда, бръмбарите го разяждат. Без майка сухо няма, дом няма. Като станеш майка, да намериш извора и да дадеш на чедото си да пие, да не е като нас, да се спаси.
...
Дядо Руси си замина от тоя свят спокоен. Още го помня – синята униформа, златните нашивки. Машинист беше а очите му светеха като сигналните светлини на бързия влак, дето караше. Така и не стана моряк, както искал баща му, дяд Танас. На дърво без корен се не качвал. Снежно бялата му коса, мека като памук, черните вежди, повдигнати настрана и сълзите, кога слушахме плочата за Пепеляшка на стария грамофон на село, подарък от татко. Бяха добри времена, обични. Водеше ме към лозето за ръка, покрай глогинките и дивите круши, поспираше, попипваше топлата пръст, слагаше стиска в ръката ми. И всеки път нареждаше: „Извора, чедо, извора. Не дъжда. От горе вали киселина, кавака разяжда. От сърцето му да търсиш, отвътре, да се напиеш.”
__________
Май, 2001
(по записки)
22.05.11 г.
Дар
Ееейййй гиди златни Родопи,
широки са ти полята
богати са ти горите
бистри са езерата
и са ти тежки сълзите...
Подпъди овцете надоле и се загледа подирека им. Сълзи му наляха. Горяха го вече девета годин. Не се прежалва лесно мъжко чедо. Кога бягаше подир кутрето, кога порасна, овците на паша да извежда, кога се заергенува, кога жур му вдигнаха, войник да го проводят...Войник не отиде, черна го чума тръшна.
Разплака се стареца, като дете се разплака. Пред бабата силен се показваше, таеше скритата болка. На гората разправяше, на полето, на агънцата. Едно им чедо беше. Един Славчо. Славен Славчо...
Извади от торбата увитото сиренце и лебеца. Постла месалчето на тревата, извади и два домата и си отреза. Преседаше му. Колко да не се спомине гладен ядеше. И за хатъра на бабата. Тя да е жива и здрава...
А времена беха...
Омесваше Рада прясна погача, пъстри одежди обличаше, миризлива китка откъсваше, в коси я закичаше, погачата над глава дигаше, снага си разкършваше, хем пееше, хем пристъпяше. Гласа и – над полето се стелеше, кой я чуеше, дома им идеше, хора се завихряха, гайди засвирваха...до зори. Момченцето им растеше, радост за баща и майка. По селски седянки го водеха, под цъфнали череши го люляха, от бистър извор водица носеха, да са му бистри очите. Чеиз му натъкмиха, снаха да доведе, кога порасне. Да им е се весела къщата. Една вечер по очи се сурна, припадна си. Не стана вече. Не проговори. Ръка, крак – изтръпнали, очите му ослепяха. Лежеше си така на миндера, не помръдваше. Поболя ги мъката. Свършиха се. За уроки ли не му баяха, куршун ли не ляха – не се оправи. Еее от турските села чак знахарки доведе, два деня път оди, да му изцерят момчето. Не можаха. Доктори го гледаха, разтриваха го, жълтиците на ръка им броеше – не помогнаха. Спомина се до година. Сега един гроб имаха, на него гозби готвеха. На студен камик китки кичеха.
Надигна се тежко па тръгна подир овцете. Краката му сами го водеха докъде Широка поляна. Разправяха старите, че самодиви ора играли по цели нощи. Колко оди, колко ги вика, колко ги търси, очите му да ослепят, сърцето му да вкаменят, да се свърши тая болка. Кой ги погледнел, ослепявал. Не видя самодиви. И нощно време ги тръсеше, и за запалени огньове гледаше – няма. Една заран на поляната горяли въглени намери. Огън беше горял нощеска. Те ще да са били – рече си. От тогава ден не пропускаше. Забикаляше, белким ги зърне. Дома не му се прибираше, Радка хептен се сбърка. Сън сънувала, в съня и Славчо дошел. "Майко, за мен да не плачеш вече, на гробето да не одиш, яз при вазе се връщам” – рекъл. Оттогава на портите седеше, Славча чакаше завалийката. В очите и слънце грееше, а нощем, недочакала, пак се облаци пълнеха. Жал му беше за нея. И нея ако изгуби, за какво.
Приближи се между храсталака, на поляната. Поогледа се. Никой. Отиде до местото на огъня. А там – кошница. Цялата с шумки покрита. Що ли , рече си.Някой овчар гозбата си забравил – мислеше. Избута шумките, повдигна капака. Вътре – детенце. Детенце спеше у кошницата. Румено личице на сън се смееше. Не поверва на очите си, вдигна го. Синя корделка го опасваше. Мъжко.
Заигра Мирчовото сърце, затупка, в гърдите му ще се пръсне. Забрави за овци, за чудо. Тури го у кошницата и към село забърза. По пътя чие ли е – мислеше. Кой си оставя децата по поляните – мислеше. Краката му не стъпваха, летяха. Стигна портата, влезе.
- Радке, Радке, излез да видиш какво нося, излени Радке.
- -А? Мирчо?
Показа се Радка, лицето и светна. Очите му загледа – смееха се. Кошницата допря, капака отвори.
- Славчо...Славчо се върна, рекох ти аз, думах ти. Славчо се върна...
Разплака се жената, прегърна си детенце. Мирчо не издържа, гегата подхвана, овците да прибира тръгна. Майка и син на едно да остави самички. Па на самодивска поляна отиде. Златни жълтици разпръсна, момите гердани да си купят. Ничком на колене падна, молитва им изрече, че жената му пожалиха, че син му дадоха.
Прибра се при Радка весел. На заранта стана жената, бяло си платно избели, дребни ризки изтъка, терлички за Славчо оплете. Прясна погача опече, миризлива китка откъсна па си я в коси закичи. Кръщене му направи, да му е славно името. Честито да му е.
Знахарката
Пристигна в селото на разсъмване. Свежият въздух и миризмата на прясно окосено сено изпълниха дробовете му. Неволно се усмихна. След толкова години...
Бръкна в джоба на якето и извади тютюн. Приседна край пътя и сви цигара. Вдъхна. Тя обичаше аромата на цигарите му, макар да и вредеше дима. Пушеше рядко пред нея, само понякога. Притвори уморено очи и се предаде на спомена...
Не можеше да избяга, изпитото и лице блуждаеше навсякъде, хлътналите очи, бледите устни, и онзи така умолителен поглед...болезнено умолителен, когато едва прошепваше - "Върви си...". Остана. Беше с нея до последния и дъх. Притискаше слабата и ръка в своята, целуваше русия водопад по възглавницата и...Дори когато бе отслабнала до неузнаваемост и едва я различаваше сред белите завивки...тези коси блестяха с красотата на слънце. Дори в смъртта и...
Смачка цигарата с крак и стана. Нарами раницата и тръгна да търси изоставен сайвант.
Тук нищо не се бе променило. Годините бяха нанизали само повече тишина. Къщурките се гушеха както ги помнеше, каменната чешма и стария орех все така любовно си шепнеха. Смеха на татула, израстнал в дерето, песента на брезите край реката...Беше ги рисувал не веднъж в своите книги, беше ги копнял. Красиво беше средиземноморието, вълшебно, но земята там нямаше този дъх. И в най – скъпите за него моменти, когато я пренасяше в градината до люлеещото кресло, за да вдъхне аромата на жасмина и да погледа цъфналите хибискуси...
"Биле за любов”. Недописания роман на сърцето му. Знаеше, че може да го довърши само тук.
Откъсна детелина и я целуна. Беше уморен. Едва влачеше крака. Видя навес и се запъти към него. По обяд, когато селяните заприиждаха от полето щеше да си тръгне, но сега искаше да поспи.
Блъскаше болестите в стената а те се извиваха и го хапеха, впиваха челюсти в голите му ръце и пищяха, хлъзгави и студени, изплъзваха се и залепяха грапави езици по нежното и лице. Тя нямаше сили да се пази, можеше само да гледа, и пълните с ужас очи, които толкова обичаше, бавно потъваха в кръв и сянка. Загуби я...Допир го стресна и замахна, разсъни се, целия трепереше. Малко момче посегна с кърпа към челото му.
- Вода..?
Хвана шишето и загълта.
- Бате, заспал си. Ще настинеш така. От де си?
Погледна малчугана. Дете на някой от жътварите.
- Добре съм, хлапе...върви при баща си...
Стана, хвана раницата и се запъти към селото. Къщицата на стария беше някъде там, накрая. Още потръпваше от кошмара и търкаше очи когато я съзря и забърза. Малката му къщичка...Сърцето го сви от умиление. Вилите в Ница не му бяха толкова скъпи. Плъзна резето и отвори. Разбута с крак боклуците по плочника и влезе в дворчето. Олющена боя и разкривена трикрака пейка го приветстваха с добре дошъл. Не беше заключено. Тук нямаше и кой да вандалства – в махалата бяха останали десетина обитаеми къщи, ако не и по – малко. Старци само. Тежки паяжини като онези по пещерите на апостолите. Килограми прах. Закашля се и издърпа чаршафа от кухненската маса. Избута я до стената, придърпа стол и измъкна от раницата портативна пишеща машина. Свали и калъфа, постави я внимателно на масата и се огледа доволен. Ето тук щеше да завърши онзи роман...Но първо щеше да чисти и пазарува.
Времето в селото приличаше на застояла блатна вода. Нищо не се случваше. В първите дни комшийските деца наминаваха да поогледат има ли някой, защо свети. С настъпването на есента и те се загубиха по градовете, по домовете си. Осиротели старци сновяха в раното утро, поздравяваха се вяло, а очите им...все по пътя...От време на време досещаха че имат заселник и му носеха по чиния готвено, или гърненце квасено мляко. Така и си оставаха на полицата...нямаше апетит. Пишещата машина прашасваше самотно, не беше написал и ред. Не вървеше романа и тук...
Беше на ръба на отчаянието когато я видя. Събираше някакви билки. Приведена над стръкчетата приличаше на късче скала, обвито в сивота. Приближи я, а тя смота вързопчето в ръце и побягна. Всяка сутрин идваше в горичката да я търси. Стоеше скрит зад някой храст и наблюдаваше. Слаба и изпита, с костеливи пръсти, които сръчно късаха малките растения. Веднъж я последва. Вървя след нея до дома и. Приклекна зад храстите и зачака. Жената се подаде с леген пране. До малката и колибка имаше високо черешово дърво, бе опънала зелен канап от него през дворчето, до другия му край, където два дървени счупени стола бяха закрепени един върху друг. Избърса импровизирания простор с парцал и занарежда прането. Малки чаршафчета, калъфки, като за детско креватче, няколко кърпи. Запита се дете ли има. Самата тя бе колкото едно дете. Приличаше на ранено птиче с разчорлената посивяла коса и дрипите на гърба си. Изпусна запалката и жената се стресна. Огледа се плахо и забърза към колибата. Стана да си върви. Днес нямаше да научи нищо повече.
Заредиха се дни на следене. Едва дочакваше зазоряване и тръгваше да я пресрещне. Криеше се зад дърветата и я следваше на разтояние. Всеки ден една и съща програма – тя отиваше до определено място в гората, късаше билки, които събираше и отнасяше в колибата си, а после простираше малките чаршафчета и калъфки. Често оставаше да наблюдава, да види ще излезе ли пак, но до вечерта нямаше и звук, сякаш там не живее никой. Прибираше се уморен от дългото клечане навън и заспиваше. Романът все така не вървеше, дори не опитваше вече да пише. Нещо му подсказваше да опознае онази знахарка, и ще потръгне.
Една сутрин реши да стори друго. Отново се скри около къщичката и изчака да излезе. Нямаше да я има няколко часа, добро време да разгледа вътре. Влезе. Имаше само една стая и отделена със завеса малка ниша. Нямаше прозорци и къщата тънеше в мрак. Видя в дъното легло а до него на пода проснато дебело чердже. Върху леглото бяха нахвърляни завивки. Надникна зад перденцето в ъгъла на стаята и видя импровизирана кухничка. На малка печка за дърва и въглища се мъдреше стара чугунена тенждера, фурничката бе отворена и се подаваше крайчеца на месал. Хляб, навярно. На пода върху рогозка бяха подредени чувалчета с изсушени билки. Имаше още две кофи, стар чайник и желязна чиния с кръгъл разрез отстрани, от онези, които ползват за бръснене. Помисли, че сигурно е била изхвърлена от някой бръснар, за да я намери и донесе тук.
Присви го. В друга точка на същия този свят добре облечени господа и дами опитваха пенливи вина и ароматни гозби, веселяха се с изтънчени шеги и се наслаждаваха на стоте опери на Вагнер. Взе решение импулсивно. Преди да тръгне реши да хвърли поглед на леглото, макар да не бе сигурен какво ще види. Отметна завивките и замръзна изумен. Изпод юргана надничаха две сини като метличини очи на момиче.Тя дори не извика, не се изплаши, усмихна се. Отдръпна се крачка назад, сякаш го плашеше а после се наведе над нея. Да, момиче, синеоко, на не повече от дванадесет. Усмихна и се сковано и залитна навън. Забърза към къщи. В дома си припряно засъбира хавлии, чаршафи, посуда. Напъха в сака и няколко консерви. Огледа се. Смъкна от стената малък гоблен в рамка – момиче с книга в ръка. Закопча сака и тръгна. На вратата се спря. Върна се, захвърли вещите на земята и се зарови да спи.
На другия ден поля на главата си кофа вода и тръгна. Отнесе събраните вещи пред колибата на знахарката, извади ги от сака на земята и си тръгна. На следващия напазарува от селската бакалия провизии и ги отнесе на по-следващия. Оставяше ги все така отвън, видя, че тя ги прибира. Това пренасяне продължи цялата следваща седмица. Дори не поглеждаше за жената, нито момичето. Оставяше даровете и бягаше. Намери превоз – талига с впряг стара кранта някаква, която да го откара до разклона за главния път и с автобуса на обяд замина за града да изтегли пари от сметката си. Обиколи пазарите и накупи дрехи за двете жени, нови одеяла и една кана за вода. На връщане му хрумна, че в колибата няма достатъчно място за всичко и реши да ги премести в дома си. Щеше да я изчака днес и да и каже.
Знахарката го очакваше пред колибата, седнала на триколче. Гледаше го с дълбоки студени очи. Сиви.
- Аз... Нося подаръци, дрехи...
Тя дори не помръдна. Само погледа и стана прозрачен.
Остави пакетите до нея и седна на земята. Запали цигара.
- Мога да ви заведа с детето в дома ми. Там е топло и удобно, зимата няма да мръзнете.
Жената започна леко да се поклаща, сякаш в някакъв транс. Ако напрегнеше слух щеше сигурно да я чуе да си припява. Поклащането се усили, забърза се, изведнъж скочи на крака, хвана го за ръката и го поведе към вътрешността към леглото на детето. Отметна завивките и ги избута на пода. Изумен стоеше и гледаше. Момиченцето беше слабичко като вейка а по цялото и телце имаше възпаления, струпеи и участъци обелена кожа. На корема и над коленете бяха наложени компреси от парчета стари парцали, подгизнали и мръсни. Стомаха му се преобърна.
- Тя никъде няма да ходи.
- Но... тук... Тя тук няма да оздравее...
- Тя не може да оздравее.
На следващия ден отново беше в града, за лекар. Намери един, който се съгласи да го придружи. Накупи превързочни материали, спиртове и обезболяващи. Пристигнаха при момичето вечерта и след кратък преглед лекаря заяви, че е късно за лечение. Остави кутия хапове и си замина. След още ден вече ги беше настанил в дома си, на прилични легла и условия. Романа бе забравен по белите страници и прашната печатница. От сутрин до здрач се грижеше за тях, всеотдайно, сякаш духа на покойната му съпруга бе някъде там и го насърчаваше. Знахарката все така събираше своите билки сутрин на ранина, детето не помръдваше от леглото. Подменяше спално бельо, миеше я и хранеше, налагаше компреси от изсушени треви. Четеше на глас книгите, които намери останали от баща му, разказваше за непознати земи по Средиземноморието, отвъд дърветата на селцето. Постепенно я обикна и вършеше всичко с любов. Знахарката приготвяше отварите си в мълчание, а вечер му поднасяше чаша сладникав, блудкав чай. Говореше рядко, очите и все така бяха студени.
- Не можеш да променяш съдбата, тя ще умре.
- Няма да умре.
- Не можеш да победиш Смъртта.
- Но мога да я забавя.
Започна да обмисля как да замине с момичето за Франция. Пътуването щеше да бъде дълго, можеше да не издържи. Идеята да я излекува го обсебваше с всяка минута. Искаше да я махне от тук, да я спаси. Вече не забелязваше очарованието на селските утрини, не виждаше и не чуваше нищо, освен нея. Направи постъпки за документи. Издейства разрешително за пътуване от местния здравен център, нае автомобил от града, с който щеше да я закара до гарата. Купи билети за цяло спално купе във влака и започна да стяга багажа. Една сутрин видя знахарката да прибира чувалчетата с билките и да се приготвя за път.
- Не можем да вземем и теб, не и сега...
- Моето време с вас изтече. Грижи се добре за нея. Не пропускай да пиеш от билковия чай, всеки ден, докато тя оздравее, или умре. Иначе няма да издържиш.
Домиля му от загрижеността и. Навярно се чувстваше ненужна и си тръгваше за това. Или щеше да намери някой болен, когото да лекува с тревите си.
- Тя как се казва... има ли име...
- Както я наречеш. И не забравяй, не можеш да измамиш съдбата.
Затвори зад нея вратата и я забрави. Зае се с пътуването. След две седмици вече бяха в дома му в Ница. Добър екип от сестри и лекари се грижеха за момичето. Вечер я отнасяше до люлеещото кресло в градината да погледа морето. Харесваха и цветовете на жасминовите храсти, бе сигурен, също и аромата им. Вечер я пренасяше до леглото и разресваше русите и коси върху възглавницата. И пиеше чая на знахарката. Не пропускаше. След време раните по тялото и намаляха, а тя се изправи да ходи. Често я виждаше да пристъпва бавничко из градината и да разглежда растенията. Понякога ги късаше и събираше, а после ги сушеше. Вероятно бе научила как от знахарката. Нека се занимава. Странно, очите и бяха загубили нежния син цвят и сега сивееха, сякаш излекуването бе дало цвят на лицето и, за да го отнеме от очите. Но беше спокоен, беше открил своята муза в грижите за това дете, и щеше да пише. "Биле за любов”.
Една слънчева утрин не успя да се надигне от постелята. Краката му бяха сковани. Отметна завивките и изумен съзря по тялото си възпаления и струпеи. Кожата му грозно се белеше и смъдеше. Затвори очи. Остана така дълго. После допълзя до стаята на болната си приятелка. Нямаше я. Издърпа се някак и седна в инвалидния стол. Подкара покрай своята спалня, откъдето взе лист и молив и после навън, към морето. Изкачи малкото възвишение при скалите над градината на дома си и спря уморен. Беше трудно по неравния път, осеян с камъчета. Но повече му дотежа осъзнаването. "Биле за любов”. Извади листа и бавно написа нещо на него. После го смачка, изхвърли и засили количката от скалата.
Бъдниче
"Стани Нине, господине,
че ти идем добри гости,
добри гости Коледари..."
Подпря колчето на вратничката и преметна старото чердже отгоре и. Да му не духа на Малчо. Скована беше земята, коли ден едни виелици свиреха в коминя. Загърна рубашката и забърза към плевника. Напираше нощя един студ, навяваше сняг, затуй бързаше. Имаше работа да върши. Залости отвътре портата и замъкна отпреде стария сандък на Кинчето. Подигна капака и извади вързопче. Положи го внимателно на земята, затвори капака и тури отгоре му две щайги дюли. Връз тях чувал орехи, ама извади шепа от него. Довлече и старата маса отпреде и натрупа по нея къде какво намери. Никой да не отвори плевника до заранта, ако свърне. Насам рядко минаваха, ама знае ли се. Еее, лани чак едно конярче си беше опуснало кобилата и кончето, та ги търсеше тъдява. Други немаше. Полвин век нердейсе. И времето забрави ония години, кога глъч се чуваше по двора. Мънинкия му Кънчо... веселите краченца кога припкаха с черешовата сурвачка да го здрависат заран по Коледа. Ганчовите момички с пуканките, Кина с нейната саксийка де и трепераше че да цъфне по Бъдни вечер, Христа с Коледно цвете да посрещне. Все на помен. Откак пламна черквицата една неделя та попиля селото се беше на помен. Ката ден.
Обърса една сълза па се перна. Идеше му да го изтръгне това сърце де трепваше така, ма нали на него надяваше, само то му остана. Не беше жалил, немаше и сега. Работа требаше да се върши, не да жали. Намери стара купа и изсипа орехите вътре. Подигна перденцето на долапа в стената и взема питката коя беше омесил по пладне. Превтасала, надута, санки тоя свят гледаше. Нареди две тухли в стария оджак, запали огън с една цепеница и като поизгоря опече колачето. Напръска го с водица и го зави да омекне, па го тури на земята до орехите. Идеше ред на бъдника. Жал му бе, ама скастри крушата на двора и приготви дръвчето. Издълба го у единия край, сипа малко тамян, малко вино, па го запуши с восък. Отчупи и от питката залък и го завръза за него. После задимя тамян на едно тенеке и прекади плевника. Наричаше. "Колко искрици в огъня, толко вяра в сърцата. Колко искрици в огъня, толко сърца в Христа." Приседна да лапне залък ма перде падна пред взора му. "Отче наш" заедно шепнеха с Кънчо. Даде си момчето на огъня, и булчето си даде. Да беше отишел на черква с тях, щеше да са живи, мислеше. Полвин век го мислеше, полвин век без тях. Време беше да тръгва и той, да са прибира. Сещаше. Стана и отиде в другия край на плевнята. Отметна купчината рогозки и дъските под тях. Откри се дупка. Беше я копал цял месец, малко по малко. Сили немаше като на младини, бързо падаше. Фърли малко слама на дъното и. Върна се при огиня и взема вързопа от сандъка. Разви го - Кънчовата сурвачка. Не знаеше още да приказва милото, та рачката викаше наместо сурвачката. От тел му я беше сколасал да не гние. Подпря я до себе си, отчупи от хляба, отхапа. Преглътна с мъка. Комай всеки залък на тая земя мъка е, ама ни се слади. Отпи вино. Накладе убаво огъня и взема канапеното въже. Намаза го с маслото от лампата, донесе старите кюнци, прокара през единия кълбото, закачи другия, търкулна и през него и така сичките доде не стигнаха изкопа в дъното на плевника. Измъкна кълбето въже накрая им, бая имаше още. Свали рубашката, свали и галошите. Взема едно сукно, въжето и сурвачката па влена в дупката. Дълбока я беше изкопал, сам се зачуди. Наметна платното на рамене си, приседна и завърза крака с въжето. Потрепера. Беше свалил керемидите от покрива и отгоре зееше черното небе. Една звезда немаше, на тъмно забъдваше. Ама среднощ ще светне. Небесата се разтваряли, казват, Христос да слезе в младенеца. И какво поискаш, сбъдвало се. А той искаше. Искаше да се прибира у дома веке. И огъня да сдържи някой ден искаше, та да го погребе, че немаше кой. Ма с бъдник в него не гаснел, разправят.
Една дълбока въздишка заседна в гърдите му. Една радост я смени и го заля. Взря се нагоре и светлина ли видя, белия сняг ли са усили - мило му стана. Протегна ръка да хване подадената от небесата и в миг целия засвети. Огря селото като кладбищен огън по Сираница. Не можа и да гъкне, само опита да запее с гласа на небесните камбани, забили за Спасителя му.
На многая лета...
многая лета...
Изповед
Най - после се реши. И той не знаеше как. Краката сами го поведоха. Едва ги мъкнеше, натежали, оловни. Още малко и щеше да стигне. Още малко...
Мина покрай старата джамия и я загледа. Минарето и - килнато на една страна, сякаш натежало от времето, от мъките, всеки момент щеше да рухне.
Изронената му стълбица се видеше отдалече. В градинката нямаше никой. И чешмицата беше пресъхнала...Откак натваряха талигите с покъщина, събраха дечурлигата и заминаха, никой не пристъпяше в дворчето. Никой не гледаше...
Погали зажълтялата латинка с ръка и обърса очи. Разви червения пояс от кръста и го нагъна. Нямаше да му е нужен вече. Пищовите от дядо му бяха ръждясали, баща му замина. Дюшманите изпомряха, други са по зинданите. Всеки според делата му. И селото опустя. Тук – таме някое джамче светваше нощно време само. Засети се за седянките по Рамазана. Сбираха се старите на едно в някой двор и заедно посрещаха ифтара. Децата и жените, в друга къща. Като замиришеше оня ми ти запарен чай...след цял ден гладуване, и двете изсъхнали фурми като хапнеш, друго ти не трябва. Веселба беше, сяка вечер. Сбираха за софрата от цялото село. Всеки носеше по нещичко. Че една софра - по – сладко. А от горната махла некога българите пращаха момите с армагани – кога пуйка, друг път – домашен хляб, кървавица. Асеновата щерка често наминаваше – Тинчето. И пилав им вареше, и ушав. Хубавица беше Тинчето – руси плитки до кръста се подаваха изпод забрадката. Очите и – ясно небе...
Потърка чело и стана. Не искаше да си спомня...още не. Нека стигнеше...Свали калпака, напъха в него пояса и го остави на стълбето. До тях звънна и мънистената броеница на татьо му. Помаха с ръка към джамията, сякаш се сбогуваше, обърна се и тръгна. Вървеше бавно, присвил гърбина, едва провлачаше сакатия си крак. Тренчо. Така го викаха сега. Партииците не аресваха Тимур за име на даскал. Преименуваха го, а той свикна. Старата му майка до последно баеше и наричаше, името си да върне. Ама как...Да беше го сменил по отрано, по - лесно за даскал щеше да учи. Даскал Трендафил...Тачеха го децата, на български ги учеше. Зарад тях остана и не замина по турско. В читалището името му се пишеше под листовките за дарения. И за църквицата помогна. Сега натам се беше запътил...
Отнесе го спомена в онея години...Една мъка имаше на сърцето – Тинчето. Всяка парица за жълтички сбираше, гривни да и накупи, кога я поиска. Така беше при тях – мома искаш ли, злато даряваш за нея. 7 ги беше приготвил, все бурми, от най – скъпите. От Станбула ги поръча. И кафявия костюм с елечето. Сефте го обличаше неска. Щеше да му е годежарски. Учен човек се пишеше, Тинкия баща го знаеше. С пълно сърце изпроводи старците да му я искат. Китки и набраха от градинките, една кутия "Черноморец” в лъскава книга увиха и на портите им потропаха. Никой не отвори. Напразно седяха отпреде да чакат. Кон цвилеше от конюшнята, гласове се дочуваха. Тимур зад ъгъла чакаше. Дочака да види майка си, как забрадка си сваля и очите си бърше. Дадоха Тинка на касапина от другото село. Обещана била. Повече не я видя. Юмюр мина да гледа за нея. Очите му изтекоха. Пътеки прокара до стария орех на края на селото, дето се срещаха преди. Да я усети. Нощите му мъка бяха. Една везана кърпа му остана само. Дочу че деца нямали. Не бил живота им лек. Поболяла се Тинка, болна легнала. Преди месец се спомина.
Зададе се черквата. Отдалече се видеше. Камбанарията замлъкнала, като минарето.Само на опело бие. Последно за Тинчето беше...Братята и на село я докараха, тук я погребаха, до баща и и майка и, в българското гробище. Да се помни. Снощи крадешком отиде та я преля. И китка занесе. Тогава я видя за последно, и се зарече.
Пристъпи през малката желязна портичка и страх го облъхна. Беше идвал да помага кога я градяха и реставрираха, ама не беше влизал. Приведе се над чешмицата и ръцете си уми. После и лицето. Поседна на пейката да почине и да помисли. Тежаха му годинките вече. И сакатия крак го наболяваше. А сърцето...
Петък беше, не неделя, но църквата беше отворена. Стана и изкачи трите стъпала до входа. В тъмнината много се не видеше. Хлад го облъхна, усети светинята. Тинкината светиня...Прокара поглед по стените, по зографисаните икони. Сите усмихнати. Добре дошел сякаш му казваха. Вдигна ръка да се прекръсти, па я спусна. Седна тежко на пейката в ъгъла и заплака.
Едно момче метеше отзаде и го чу. Позна го.
- Какво дириш насам, даскале, добре дошъл да си.
- Свещичка ми донеси, момчето ми. За Тинка да запаля.
Детето не продума, свещи донесе и хукна да дири свещенника. Намериха Тренчо до иконата на Светата Майка. Кръстеше се. После извади кесията и всичките пари от нея. До иконката ги изсипа. Целуна я.
- Да ме кръстиш, отче, съм дошел. По християнски. И кога умра, при Тинка да ме погребете.
Едва продумал, свлече се на каменния под и затихна...
Погребаха го в християнското гробище. И мрамора му направиха. В джебчето на кафявото му сако златно кръстче намериха. И бележка. Сватбарските дарове за църквата да останат.
"...Кавал да стене. Фередже
да се отмята.
Едно и също дередже.
Една — Земята...”
А.БелчевНайден
Слънцето преваляше зад баира и маранята отпускаше.
Имаше още много път да върви.Преминеше ли и през това село, вече ще се зададе нейното.Поспря дъх да поеме.Отпи вода от манерката и обърса чело с опакото на ръката.
От нейде дочу детски плач.Дете се дереше.Огледа се, никой по пътя.Тръгна по гласа и стигна открехната порта.Потропа с чукалото - никой.Погледна - никой.Влезе, а детето пищеше по - силно.Намери го в задната одая самичко оставено.Взе го на ръце, погали го.Обходи къщата - празна.Долапите пълни, а стопанка нямаше.В курника кокошки пърхаха.Зачуди се.Българска къща.Празна.Така не оставят покъщина българите, деца не оставят.Намери дебела плетена пелена и пови детето.С повой го завърза.Взе месал и зави в него от ризките му.Метна го на гръб, гушна бебето и тръгна.Чукаше от къща на къща, от порта на порта.Обходи ги всичките.Никой не знаеше, никой не беше чул.От едно село хора - не чули, не видели.Понечи да го остави в съседската къща, не го взеха - баща му не знаели.Отскоро били в селото, не ги познавали.Отказа се.Свали шала си, прокара го по кръста си, стегна бебето в него и тръгна.Дълъг път я чакаше...
Вървеше и мислеше за баща си.Строг човек беше, стар беше.Щеше да се ядосва за детето.Но не можеше да го остави само там.Да става каквото ще става.Пристигна привечер.В къщата беше тихо но я чакаха.Сестрите и наредени една до друга на миндерите, майка и в ъгъла, баща и на видно място.Скочи на крака разярен, когато я видя.
-Айше!Къде ходиш по нощите, защо се забави толкова!
Потрепна...Развърза шала и показа детето.Опита да обясни.Майка и занарежда от ъгъла.Баща и дръпна извезания с червени конци повой и се развика.Гяурско дете няма да гледа.Да го занесе обратно, да не мърси къщата.Масрафа му много бил с пет щерки.
Сви се...прегърна детето и излезе от стаята.Мушна се в своята малка стаичка и приседна.Не можеше да го отнесе сега.Нямаше и на кого.Не беше новородено, голямко беше, на месеци.Още сучеше сигурно.Какво щеше да го прави.Докато мислеше чу баща и да крещи на майка и и сестрите и.Имаше голям брат - аскер.Поне той да беше тук...Механично събра в една бохча малко дрехи, сапун, гребен.Пъхна вътре и вързопчето с ризките.Завърза и метна на гръб.Уви чиста шарена кърпа на главата си, взе детето и тихичко се излезна.Мъчно и беше за гиздавата им къща, за сестричките.Заплака за майка си.Беше дете още, дете как щеше да гледа.Чуждо дете, българско.Накъде да захване.Не знаеше.Свърна към лозето.Там имаха малка барака за обедна почивка, под една дива круша.Щеше да нощува там пък утре да мисли.Щеше да му намери някоя къща и да го даде.Може и на майка му да попадне, знае ли се.А после да се върне у дома.
В бараката имаше място колко да седне и да се свие.Преди беше навес, но баща и го огради, та в жегите да са на сянка, а вечер като остава да пази, да е на завет.Сега беше пусто, нямаше никой.Притисна момченцето и затвори уморено очи.
На сутринта се огледа.Лятото си отиваше.Щеше скоро студ да налегне.Не можеше да остава тук дълго.Събра диви круши от земята, и захапа една.Сдъвка малко и даде на детето.То примляска и преглътна.Поне можеше така да го храни.Ако видеше някоя коза щеше да я хване и да му даде да суче от вимето и.Плодове имаше по пътя.Само да стигнеше някъде, да се прибереше.Нощите ставаха студени по това време, често валеше.Стигна до мостче.Въжен мост, с дървени напречни дъски, тук - там ги нямаше.Пристъпи и се заклатушка.Чудеше се как не го е отнесла Камчия още.Хвана въжетата по края и тръгна.Края му се не виждаше - дълъг.Премина го и малка пътечка я отведе до каменна чешма.Седна да почине и да напълни манерката.Наблизо се виждаше село, плевните му стърчаха най - напред, пълни със сламени бали.Два патока се къпеха в локва наблизо и крякаха.Усмихна им се.Показа ги на бебето.И то се усмихна.Хич не плачеше това дете, гласа му не беше чула още.Кротичко.Изми му личицето и ръчичките, после и своите.Седя до чешмата цял ден.Никой не дойде за вода, само една стара жена мина и я загледа.Не подговори.Искаше хляб да и поиска но я досрамя, замълча си.После се запъти към една от плевните да пренощуват.
Късно беше вече, смрачаваше, когато жената се върна и я намери.Донесе и домати и хляб, заразпитва я.Обясни, че си няма никой и няма къде да спи.Тръгнаха двете към къщата на бабата, дядото я изпратил, като му казала.Добри хора се оказаха, прибраха я.Нахраниха я, постлаха и.Децата им по града били, по чужбина.Сами живеели двамата.Щели да се погрижат за нея.Остана с тях.Грижеше се за бебето.Име му дадоха - Найденчо.Найдено дете.Никой в селото не разпитваше, не говореше.Имаше няколко къщи само.И все възрастни хора.Децата им по градовете, по работа.Един магазин имаше на мегдана и един хоримаг, и те на кмета.Вечер мъжете там се събираха да хортуват.Дядото на връщане шише алтай и носеше всеки път, а за Найденчо вафличка.Свикна с тези хора, обикна ги.Ходеше с тях на черква.Малка черква имаха, порутена, за две села беше, и само по празници беше отворена, че свещенник нямаха.Научи кой е Христос, коя е светата Дева.Като приказка и бяха, разказваше вечер на Найденчо каквото ново научеше.Беше на 14, а не знаеше да чете и пише.Библията гледаше и се чудеше.И за Корана му разказваше.Да знае.
Порастна Найденчо в това село.Играеше с патоците на чешмата, гонеше селските кучета по пътищата, с циганите обикаляше баирите и научи песните им, с дядото ходеха имане да търсят по дупките и канарите.Порастна с него и Айшето.Дойде време на училище да го пратят.Записаха го в съседното село, по - голямо беше, и културен дом имаше.В тяхното село училище нямаха.Идваше всяка сутрин малък автобус да събира децата и да ги кара.После ги връщаше.Порастна момчето, научи се да чете.Учеше и майка си.Майка я наричаше, обичаше я.Години минаха.Дойде един ден в селото им мъж, сина си да търси.От учителката му разбрал, че там бил.Бащата на Найден.Оженил се повторно, избягал с изгората си, а майката не издържала, обесила се.Така бебето само останало.В голямо село живеели, щял да го изучи, войник да го прати.Айше да идела с тях да им чисти, къщата да им гледа.Заминаха.Никога не забрави очите на старците, на изпровождане.Мъчно и беше.Все се разделяше, все оставяше.Не знаеше и в нейното село какво са.Не я потърсиха, не я намериха.
Богаташка беше къщата на баща му.Голям двор, животни.Много работа имаше Айше там, не усети кога Найден порастна, войник замина.Занизаха се тъжни дни.Не я обичаше стопанката, не я гледаше.На студено спеше, на течение.Недохранена.Болна легна, много болна.Не преживя много, напролет си отиде.
Върна се Найден изволнен, потърси я.Баща му селското гробище му показа.
Отиде Найден на гроба и, намери го.Голям дървен кръст имаше.До кръста камък поби.Издълба името и, после завърза повоя.Бебешкия повой, с червените конци извезан.
"Имала майка машко Иванче,
повила го я в маламни плянки,
сторила му я сребарна люлька,
хем го люляла, хем нарицала...”По действителен случай.
Светлина
Тежко му е теглото. Ката ден по тъмно на нивата, после по тъмно – дома.
Застуди вече, зимата тропа пред прага, а цървулите стари, абичката – покъсана. Сал едно му остана да го грее – Радкината песен, кога беряха царевицата. Тя само сърцето му топлеше, като слънце го грееше. Друго си немаше завалията, живинка не беше завъдил, цвете не пося. Така я караше единоко. Ама не жалеше. Подхване ли старата дедова гега, зафане ли по баирету, ехехехейййй, кънтеше ми оная ти песня... земите продънваше. Хубав глас, божи ще да е.
Откак му изгоря колибата се така беше. Едва сколаса да притури некоя дЪска, да се подслони. Скова и две на миндер, глава да положи. Ама пиронету – скъпи, пазара далече. Краката го не слушаха, как да иде. Сбираше шумки и слама, малко царвичак, та постилаше. Чорбаджийте по някой комат му подфърляха, некога и сиренце. Радка праз носеше. И така я караше...Чакаше да зърне оная светлина, дето Станчовия унук му я разправяше, че била в отвъдното. Щял и бабата да види там. Маеше се, къде ще я види, като сам я зарови на гробето лани. Млади. Все търсат да верват в нещо. Истината тука беше, тука, по каманаците. Огънеш се одве, допреш глава до скалата и слушай, слушай... приказки ти разправя. Ветера знае, и тревицата. Колко народ е отминал, колкооо... един се не е върнал да каже за светлината. А Божето с очите на синигера гледа...
Подсмихна се. Пак запя Радка. Чуваше я в бълбукането на ручея. Ангелите там се къпеха, беше ги виждал. Кога пее Радка, сичко видеше. Само да не спира...
Занаслиза надоле, требаше да се прибира. Събра някоя круша изпопадала по пътя, откъсна глог. Вечера да са му. Ако намереше някое яйце, щеше да свари на огъня, ама и канчето залепнало беше, та не можеше. Търка го, търка го с пясък оная вечер, не са изми. Сурови ги пиеше га беше млад левент, гласа му да са виси, момите да слушат, ама сега за какво. Да са люпят пилци. Нека. Крушите стигаха.
Свърна към селото и отдалече виде лудата с количката. Знахарката и викаа, треви събираше по цел ден, сушеше ги на слънце, па ги фърляше. И тя нейното си знае горката, сигур има за какво да е тъй. Опитвал беше да и подговори, ама – не. Бягаше. Само жадно го гледаше в ръцете ако носеше нещо. Късмета му бил днес. Проближи я па пусна в количката крушите. Пак гладен щеше да ляга. Спомни кога беше намерил на сметището едно парче огледало, занесе и го, а тя – радост... Още и видеше усмивката. И тогаз чу Радкиния глас да се лее. Светло му стана на душичката. Обеща си утре заран да я намери па да я заведе до скалата, да слуша и тя ветровете. Приказните им приказчици.
Стигна. Повдигна черджето, влена в колибата и поседна. Тегнеше го умора, малко ли беше вървял. Не усети как клюмна на една страна, и светлина го настигна. А Радка пееше, пееше...
Топла пръст
Наведе са па приседна. Земята студена беше, скована. Тук - таме зеленко, колко да прелъже. Живот немаше още, само врабци подскачаха премръзнали. Загърна абичката и са прозя. По рано го разбуди камбаната. Па на умряло. Кой ли Богу дух беше предал нощеска. Сал едни старила беха останали в селото, на пръстете ги броеше. Ама тъй - младото по гурбет. Илия, горския ще да е. Болнав беше отколе. И самин. Викаше да му налее рикия да си подгрява, па и за разтривки, ма не щя. Болката му за друго била. Знаеше той болката му, нал и неговата съща беше. Немаше цяр за тая болка.
Надигна са и тръгна полека надоле към селото. Повървя па дочу и гълчава. Илиевата къща беше, видеше се. Отпреде Абибето метеше, запретнала шалваре. Друга циганка с вода пръскаше по двора. Жените под сайванта огин беха наклали, чорба да варат, за раздаване. И жито. Потърка чело па са здрависа. Никой го не погледна. Другар му беше Илия, ей, отиде си. Оная с косата никому не прощава. Молеше са само да не е пръв.
Една от жените канче му подаде - компот. Разджурка го, отпи. Сладки дюли. Остави па са надигна другаря си да види. Пристъпи в одаята, тъмно беше. Да свиква... Бръкна в джобето, синьо мънисто напипа, за Светлето го беше прибрал кога го намери. Целуна го и пусна между китките. Късмет да му даде на оня свят, ако му требе. Прекръсти се и си излена. Забърза да си върви. Не му се слушаше опело. Кое поред тая зима. Научил ги беше, повече от поповете от слушане. Заскърцаха цървулите по земята, още съсляк имаше. Как се не сгря, толкова топли сърца погълна.
Прибра се дома па полегна. До довечера време много. До заранта още повече. Три деня щеше да чака хабер за щерката. От как я закара на болницата на града, се така беше, без сън. Хептен на хайляк го обърна, нищо не подфащаше. Не му спореше. Станчовия син санитар беше там, та хабер му провождаше. Кога хубаво, кога - нищо. Добре била, да чака. Не беше добре, сещаше. Кога я намери саминка до чешмата още болно беше горкото, хилаво. И годинките му не знаеше, и майка му. Едни сини очи само, светли, сърце да обърнат. От там доде и именцето. Светла, светло дете. Грееше го кат ясна месечинка, топлеше го – лятно слънце. Дружинка му беше. Така и са не задоми, булка не доведе, ситни дечица не нарои. Та Бог му Светла проводи. И сега искаше да я зима. Погледна иконичката на стената. Една Богородичка майка и беше, да я пази. Прекръсти са. Обърса една сълза, обърна се и задряма. По обед се надигна да са разтури. Отчупи комат, задъвка. Захвана по баирету пак. Друго му не оставаше – чакане. Цялата зима чака, още малко – какво. Краката го боляха, стар беше. Запристъпя към дома чак по мръкнало. Селските песове го лаяха, вятър забрули. Не са свърши тоя студ, бре. Ама идеше пролет, идеше. Кокиченца ще нацъфнат, слънце ще изгрее. И Светлето дома ще си прибере.
Изнизаха се дните, хабер не дойде. Изтичаха му очите по пътя, се към портичката гледаше, кога проскърца – рипаше му сърцето. Една заран пощальончето писмо му донесе. В друга болница закарали момиченцето му, да го лекуват. Страх го разпъна, разтрепера го. Ама докторите знаят... тъй да е. Веднъж пролет да пукне, ще иде с талигата да я види, да и се порадва.
Накладе огъня с цепеница и приседна. Огря ръце. С тея ръце колко работа беше изработил. Пред очите му бяха още нивите, лозята. Добичета хранеше, не беше лесно, ма и сили имаше. Не като сега. И зимъска даже. На кравите да изринеш, вода да им занесеш, да издоиш. Пилци да раниш. Кайсии и сливи да сбираш, да сушиш, рикия да вариш. Не свършваше селската работа, тежка беше, ама сега с болния крак накъде. За какво. Да знаеше, че детето ще оздравее, ще се върне, да стане. Не знаеше.
Сабалян се криво му беше. А разправяха ората – утринта по-мъдра била. Била, кога си млад и челяд имаш. Кога не знаеш и още верваш. Кога невеста ръка целува на тейко ти, тогава са мъдри утрините, че носят радост. Вече само земята е мъдра, от сол, от пот. И оная, де чака зад вратничката, барем знае кога да дойде.
Преметна още едно чержде отгоре си да се сгрее. Щеше да превари пролетта. Ама кокиченца поне имаше да никнат, за Светлето.
Една мека слънчева утрин по пътечката откъм къщи затопуркаха малки крачета. Светлето едва успя да стигне пъргавото си две годишно момиченце да не помачка в радостния си бяг нацъфтелите иглики в градинката, та да стигне кокиченцата до оградката на дедо и...
Ябълчици
Постла черджето под синята слива и приседна.Извади с треперещи пръсти от торбата резен хляб, стрък праз и онази сланина.Разгърна вестника, отвори малкото ножче и си отряза.Купешка, бекон и викат сега.Тънка и безсолна.Комшията му я даде.
Помагаха му хората, и хляб му купуваха, като затътреше сакатия си крак към хлебарницата, да не чака на опашката.И млякото му носеха до портата сутрин.Благодарен беше, не можеше вече сам.Остаря, очите му не виждаха като преди.Да имаше и с кой да се раздума...по - му е домиляло за приказка човешка.Едно време по седянките все той хортуваше а младите го слушаха, да се учат.Там загледа и мома Бойка, та му пристана.Ееееехх, времена...
Побутна изсъхнала слива с тояжката..Идваха с Бойка да ги събират, да ги сушат.И ракиица варяха от тях.И рачели правеха.Ами добитъка?Биволицата му умря лани.Коня продаде, и кокошка не можеше да завъди вече.Старило беше, старило.А имаха, много имаха.И ниви, и лозето, и голямата ябълка в дворчето...Мъчно му беше за ябълковото дръвче.От фиданче го е загледал.Варосваше го, гадинки да не полазват, кастреше го, повече плод да дава...А какво винце правеха от сочните ябълчици, и как вървеше винцето на приказка под асмата, и онова узряло козе сирене...Като дете му беше ябълчицата, като цъфнала щерка.Нямаха с Бойка дечица, не им даде Господ.Чакаха, чакаха, па накрая братовия му син взеха да гледат.От седем братя единия.Да му е леко на баща им.Нехранимайко излезе Стоенчо.Не слушаше какво му думат.Задомиха го, голяма сватба му дигнаха.Булката му - от съседното село.Кротка мома беше, работлива.Паряса я, прокуди я до година.Пропи се, златиците и продаде.И нивите продаде, и лозето.Една нивка само остана, най - яловата.И с тоя сакат крак не можеше да я работи вече.На кооперацията я даде, да не артисва земята.
Надигна се тежко.Събра черджето, подпря се на тояжката и тръгна полека към дома.Мина край ябълковите градини, загледа се.Чии ли бяха, такива гледани, хубави.Стопанина им добре ги тори, види се.Не беше вкусвал ябълка от две зими.От как Стоенчо отсече дръвчето.Искаше къщата да продава, пари му трябвали.Не даде, опъна се.А той взема брадвата и заудря.Удря, удря, отсече дръвчето, па по крака на баща си посегна.От тогава сакат ходи.За доктори на града пенсията не стигаше, в селото доктор нямаше.Една медицинска сестра само, и тя втора къща дигна.За всяка инжекция по петолевка взимаше.Така, така, накрая от болки комшията на града го закара с талигата, та му го отрязаха.Гангрена.Едно чуканче влачеше сега.
Стигна до кривата портичка и влезе.Отиде на дворчето и приседна.Затвори очи.Бойка още му се привиждаше как седи на триколчето и с малка мотичка прекопава градинката.Спомина се тя преди него.Сам го остави, но сещаше че скоро ще си го прибере.Провлачи поглед по стряхата, по дуварите.Изсъхнали плетеници чесън висяха само.И паяжини.Няма ли жена в къщата, стопанка, и къщата умира.Сълзи запариха в старческите очи, покапаха.Изтри ги, досрамя го.После полегна на една страна на черджето.
- Дяу Станчоооооооо, дяу Станчоооооооо, там ли си?
Да идеш да се разпишеш при председатела, две щайги с хубави ябълки ти се падат от кооперацията.
Дяу Станчоооо...
Пощальончето пооткрехна вратничката и погледна.
Стареца се беше споминал.
Канче мъка
Преди две зими погреба щерка си. От кметството отпуснаха средства да плати на погребалното и за мрамора. А дървения кръст сама издълба, изписа именцето, датите... По - скъп и беше, се него целуваше. Душичката и, жива още, дървено кръстче носеше под ризата си... млада се спомина, не доживя унуки, не види децата си изучени. А и те къде ли се рееха сега, самички, като лястовичето от счупеното гърне.
Усмихна се неволно. Спомни Пинка като мънинка. Все искаше приказки да слуша, и слушаше, слушаше... невръстно беше, а разбираше. А тя, на прага пред съдника, още не сваташе объркания свят.
Бръкна в сандъка и извади гоблена. Стисна го, пръстете побеляха. Беше го бродирала по Коледа, кога тръгнаха годежари из село. Стоенчо и донесе конците от града. Една книга изписа на хасето, бяла, а отгоре и с цървени букви - Щастие. За чеиза си. А една година с парите от вълната му направиха рамка, зад стъкло го опънаха, да се не цапа. От сълзи не видеше, след опелото на Стоенчо, та го събори и се разби. После го прибра. Искаше да каже на кметицата кога я погребват, да го турат до нея. Армаган. Прибра го на дъното и затвори полека капака.
Занизаха се студени дни, нощно време се увиваше с чергата, да не премръзне. Едва намираше силици да се надигне да тури залък в уста. На гробето не одеше вече, далече беше. И помени не викаше, а наближаваха, дни не останаха. Щеше да свари малко житце и да раздаде, ако някой се сети да я нагледа. Еее, оня ден комшийското момче към гробищата беше тръгнало с талигата да прелее баба си, та прати по него шише вода и една саксийка менекше, че в градината сланата попари китките. И това цвете нямаше да изкара, ама... ако се сетеше да запали две свещички под керемидата, щяха да го топлят. Па и на завет, можеше да не измръзне. Хабер не дойде. Сигур тъй беше сторил...
Отиде до килера и взема метлата. Напръска малко водица и помете в къщи. За двора сили нямаше. Поля китките и занесе на Лайка къшей хляб. Кученцето заскимтя като я съгледа, погали го по главицата и се прибра. Имаше в избата полвин шише вино, останало от погребението на Пинка. Сипа малко в едно канче, откъсна китка мушкато и се качи в одаята. Приседна, запали свещичка, потопи моловката във виното и притихна. Молитви не помнеше вече, не знаеше. Нявга в черковата тя учеше дечурлигата да се молят, а сега... Отправи очи нагоре. През паяжините санки Богородичка и се усмихна. Усмихна и се и тя.
И се спомина.
Самодивска сянка
Луд полудял беше. Сън го не ловеше откак я зърна в гората. Златната и коса, белата риза... кобилата и с огнени копита.
Играеше из поляната като бясна, вятъра гонеше. Изпи му очите, друго не видеше – ни денем, ни нощя. Изсъхна по нея. Одеше да я дири, викаше я, бродеше из баирите, ни следа. Добитъка заряза, по двора щир и трънак само. Не вляваше и дома, колко да откърши комат, па зафащаше. Решил са беше – дорде я не открие, да не мирясва. И на Диманка подрече – не я ще, друг да си нарочи. Самодива му била изгората, селска мома не тръсел. Дожаля му кога виде черните и очи пълни, ама... Беше го омагьосала пустата му фурия. Сърце му не остави. Нощите из храсталака нощуваше, деня баирите обикаляше, все за нея. Тук – таме огин горял намираше, тя ще да е била – думаше си. Мравуняк да подпали му рекоха, ще дойде - не бива. Не дойде. Коня и да подмами чу, и това я не докара. Носеше и пренасяше де що има ценно по раклите, дар да и е, не рачи. Последно по Сираница я зърна, огньовете обикаляше нощеска, и по първи петли на мъгла се обърна. Кърпа бяла намери до извора, нейна беше, знаеше. Прибра я под ризата, да го грее. Едва изкара зимата. Поработи тук – таме и пукна ли пролет, покачи се на баира па каменна чешма съгради със събраните жълтици. Караше Диманка бял хляб да меси, та го носеше на чешмата, от пчелари мед зимаше, мед и носеше. Нощем се криеше зад глогинките, щипеше се да не заспи, та да я зърне кога иде, ама унасяше се, а заранта – месала празен. По другаде утъпкана трева видеше, с посестримите и хоро е играла, мислеше, нощеска. Разправяха – сянката да и фане – така щяла да се умири. Ама как се хваща самодивска сянка... и капани залага, и хитрини мисли, нищо. Болен легна. Свърши се. Дойде Диманка чорба да му донесе, па му рече пояса и за булото да завърже – така се сянка самодивска ловяла. Скокна на крака, оздравя. Пак към гората хукна. Не мина много, усети я една вечер да лети над дърветата. Затули се край извора, зачака. Виде и кобилата, жадна пръхтеше, вода отпиваше. Момата настрани пояса си развърза, булото си отметна, да се къпе понечи. Хвърли въже, наметна и го. Запищя, задърпа се, очи и мълнии святкаха. Затвори своите, приближи я по въжето, па хвана булото, за пояса го завърза. В миг утихна. Погледна я – смирено до него седеше. Очите и – дълбоки вирове, страх навяват. Повдигна я – лека като перце, па я дома отнесе. Булка да му е. Заредиха се дни. Весел беше с невястата си, ама сам остане ли, страх го гризеше, да я не загуби. Очите и все навънка. Две деца му роди по Велика Събота, близнета, със златни коси, досущ нейните. В гората ги водеше, от самодивско цвете венци им плетеше. Кога им пееше орли се сбираха тъдява. Срах го беше, и за щерки му, и за нея. Нощем с въжета я връзаше за кревата, да не избяга. Една заран я не намери. Въжетата сгризани, пояса и булото – в раклата. Тук някъде е, си рече, без тях при посестрими си не смее да иде. Затърси я, завика я, завайка се. Чу комшиите да шушнат – с левент един избягала. Поболя се. Пропи се. Децата забрави. Диманка ги гледаше, тихичко им пееше, приспивно им надумваше сека вечер. В дома му често оставаше, да му шета. Една заран го надигна от леглото, взема децата и на висока поляна ги отведе. Седнаха там на припек, лесно да оздравеел. Загледа я, очите и тъжни, зареяни. В душата и песня, на устата и роса. Па виде тогава – Диманка сянка нямаше.
Тежка му е гъдулката
Хубава беше Гюровата щерка, писана.Страните и - червен здравец, очите и - църни маслини.Па кога запееше, бедно му сърце рипаше в гърдите, пръскаше го.Е тогава подхващаше каишката на маймунека, гъдулката, и тръгваше по къщите и дворовете.
Много села беше обходил, много земи.Много свят видя, ама сърцето му все към нейната махла го водеше.Да я зърне на чардака коси да разресва, да чуе песнята и.По седянките вечер за нея гледаше, между булките на кладенеца нея търсеше.
Бедно момче беше.Майка му болна, стара.До корубата на края на селото в малка колиба живееха.И покъщина нямаха.Пожар подпали дома им, нищичко не остана.От добри хора два юргана събраха, някоя паница и една стара печка да ги грее зимата.От тук, от там някой картоф, царевица, чепка грозде.Така я караха двамата с майчицата му.Стария циганин от тяхното село му остави маймунека.Още дете беше, кога обикаляше след него по къщите, та накрая и него научи на гъдулка да свири.И захванаха по селата...Някой пари дребни им фърляше, друг сирене ги гощаваше.А той сбираше в една торбичка на майка си да носи.Тежки бяха песните му.Сърцето му свиваха.Една имаше, нивга я не запя вече.А маймунчето на всяка подскачаше.И на весела, и на мъчна.В едно село го биха.Пребиха го.А искаше само думите му да чуят.Събраха се дребни дечица, майките, бабите им.Засвири на гъдулката.Едното дете ябълка рупкаше.Посегна Манчо да му я дръпне, одра му ръчицата.Скочи стопанина, зарита маймунчето, зарита и него.Друг с тояга го погна.Едва се измъкна през портите та побегна.От тогава и страх го гонеше, и мерака му погасна.Остави гъдулката.Работа потърси, не го наемаха.Зимно време дворовете им ринеше само, та по някой комат хляб му подхвърляха.Недохранен, недоспал.Майка му болна легна от мъка.Цялата зима.Тегло.
От как видя Гюрова Яна, чудо стана.Заигра сърцето му, спомни си песните.Обърса праха на гъдулката, засвири.Друго свиреше, песните му сами се пееха.Взеха да го викат по сватби, по кръщенета.И на седянки ходеше вечерно време, и по мегдана, кога се празник зададе.Тачеха го хората в това село.Весело му беше на душата, че лична Яна го слуша.Не искаше друго, само засмяна да я вижда.Тя слънце му беше.Грееше му в малката колибка кога морна снага полагаше.Радваше се, кога Яна на хорото се хванеше.Очи не сваляше от нея.Погледнеше ли го, очи свеждаше.Като малко птиченце пърхаше сърчицето му.И майка му се дигна, болката и отмина, като го гледаше такъв засмян, весел.
Често сам беше, обикаляше чукурите и канарите, слизаше и до реката, риба да лови, песни да мисли.И все за хубост, все за любов, за млади девици ги мислеше.
Една вечер до късно остана.Нова хубавина беше измислил, утре на Яна да я засвири.Тъкмо гъдулката надигна и от шубраките стъпки дочу.Ослуша се, замръзна.Глъч се понесе, момински глас раздра небето.Скочи той, забърза, побягна към гласовете.Късно пристигна, нехранимайковците избягаха.Една мома само в реката се видеше.Скочи да я спасява, удавена беше.Издърпа я на брега.Разчисти шумките и боклуците от лицето и.Погледна я.Сърцето му спря.Неговата Яна беше.Топла още, хубава.Прегърна я и зарида.”Стани мари Яно, стани, при стари знахарки да та заведа, болката да ти изцерят...”
Надигна се тежко.Прегърна девойката, на ръце я понесе.По камънаци и чукари, до най – високия връх я занесе.На камък я положи, бялата риза да и изсъхне, слънцето да я погали.После донесе гъдулката.Тежка му беше, много тежка.Седна до нея и и засвири.Най – хубавата си песен засвири.Свиреше и нареждаше.Нареждаше и плачеше.Сълзите ризата му намокриха.После с ръце гроб изкопа.Положи Яна в него.Завърза с пояса си два клона напречно, кръст и стори.Целуна кръста, после Яна по чело целуна.И в реката се хвърли.
Абонамент за:
Публикации (Atom)



