5.06.12 г.

Балет - Кешан, 2012



Затишието в залата плъзна по редиците хора като вълна, отнасяща говора и шушукането; тръгна от първите редове нагоре между седалките, смълча напудрените фризирани глави, приведени настрани в очакване, чукна широкополата шапка на една развълнувана дама и я събори в скута и, поглади мустака на господина до нея и продължи към последния ред, където бебе проплакваше, стреснато от гълчавата и се гушеше в скута на майка си.
Там поспря, хвърли поглед назад, сякаш да види има ли останали непослушни и полегна в процепите под двете входни врати, за да спре промъкващият се като синкав дим шум отвън. В настъпилото беззвучие нежна музика подаде краче иззад завесите, стъпи несигурно, изкашля една заблудена микрофония и почука с дървеното носле на балетната си пантофка – няколко едва доловими такта, търкулна ги към свитите на сцената облачета коприна, подръпна перуката на четири годишна рибка в синя тюлена рокличка, захапала воала-море, вместо да го държи с ръчички и плисна като любяща вълна към пищната светлина от прожекторите. Тържественият миг на Началото бе тих и прекрасен. Заскрибуца цигулка, самотна над полюшващата се копринена вода, последва я втора – вълна, а третата подхвана ръцете на по-големките деца, развяващи прозрачния плат над свитите балерини. От морето изплуваха три рибки. Задачата им бе да полегнат назад в шпагат, но едната, вероятно най-малката се надупи и затърси по сцената изгубения си биберон.Четвърта, съвсем миниатюрна, почти изгубена в роклята си от воали скочи на крака, изплашена от гледката на впити в нея очи, хукна назад към завесата и завика „Мамо, мамо”, докато Корджан с любяща ръка не я върна в морето. Детето замръзна там и така и остана до края на първа част, вперило очаровани очи в другарчетата си, които танцуваха и потропваха във вихъра на танца. После затишието отново се върна, разтърквайки очи и надничайки тук и там между редовете за непослушни родители. Някой опита да ръкоплясне но срещна начумерения поглед на един от моряците, задърпали тежка невидима мрежа от малката имровизирана лодка в средата на сцената. Рибките заподскачаха към сигурния заслон на тъмночервените завеси скали а музиката изви гласче, плисна песен на непознат език и две русалки изплуваха иззад декорите. Рибарчетата изпуснаха мрежите си, две сирени – майки замахаха в зелено към дъщерите си но бе твърде късно – русалките обгърнаха момчетата с любовната си песен и ги отнесоха към селенията на вълшебствата – там, където ние зрителите нямахме достъп. Някой настъпи светлината и тя заглъхна в суматохата на скръбта, която всъщност беше любов. Един черен клавиш издумка самотно, после закачливо чукна съседния му и звънливите гласчета на дървените чукчета избълбукаха надолу към морското дъно, осеяно с блестящи миди. Къдравите капачета на мидите лекичко се понадигнаха, вълните се разделиха за да им сторят път и кордебалета на осемгодишните зазвъня със сребристите цветя, извезани по черната дантела на рокличките им. Те бяха перлите на безкрайния вселенски океан. Една по една заизскачаха към очарованата публика, вдигнаха ръце, завъртяха се и заблестяха в изумителен синхрон с пианото и цигулките, подхванаха музиката под ръка, затишието плъзна в разтворените им пръсти и едва поело си дъх, заръкопляска възторжено в най-скритото ъгълче на сърцето ми. Децата изпълняваха сложни движения с лекота, очите им бяха приковани в движенията на Корджан ханъм, долу до стълбичките а усмивките им летяха към нас, смразените от страх да не попречим с присъствието си родители. За да не ги разсейваме никой не помръдваше и дори никой не снимаше. Емили разпозна сестра си и тихомълком се измъкна от скута ми, на пръсти приприпка до сцената и тупна на пода да гледа от там, потънала в белия тюл на Ванессината рокличка от първата постановка, когато още нямаше 4 и беше най-малката снежинка в езерото на белите лебеди. После светлините се оцветиха в синьо-виолетово, черните перли заискряха към изхода и на тяхно място доплуваха майките сирени. Воалите им покриха морето в нежно зелено, свиха го до очертанията на едра сълза и потънаха в нея, а тя започна да расте, да расте, да расте... докато не се превърна в красиво светло езеро. Точно в средата му, там, където се бе родила сълзата два красиви черни лебеда надигнаха главички, овенчани с коронки от черни перли и дантелки и разпериха силни криле нагоре към слънцето. Станах на крака и силно заръкоплясках. От очите ми се изливаше море от умиление и възторг. Моят малък лебед разтваряше широко огромните си черни очи под тежкия грим на артиста, извиваше шия нагоре към синевата, където миниатюрни морски звезди полюшваха пипалца към Ариел – кралицата на представлението, седнала усмихната върху невидимите карфици, придържащи картонената и пола а къдравият вятър от машините в ъгъла на сцената ги раздвижваше и сякаш оживяваха – нежни, ефирни, с блестящи капчици морска вода, покапала сякаш от самата звездна шапка на вселената, навела главица за да погледа и се порадва. В следващият миг море, небе и езеро се сляха в чудна феерия от разноцветни воали, които светлината погълна и преля до пълно заглушаване в очите ни.
Затишието скочи на крака, заигра бързо с аплодисментите на ревящата от възторг публика а Корджан пристъпи на сцената, където сякаш от никъде изникнаха всичките и ученици. Над тях заваляха букети цветя и се сляха с пъстротата и радостта.
Последва връчването на дипломите. После децата изпълниха модерен балет под рецитала - запис гласа на Мустава Кемаль Ататюрк на фона на тиха музика и със зачервени лица се източиха към разтворените обятия на учителката си зад кулисите.
Никой не помръдваше. Огледах се... Майки, бащи, сестри и братя, накипрени баби с цветя в косите и просълзени дядовци – всички мълчаха. После изведнъж публиката ревна „На Бис!!!” и завесата се разтвори за да посрещне музиканти, танцьори и преподаватели за последно прощаване. Реверанси.
Емили бе изчезнала. Притесненото ми сърце се запромъква между децата горе на сцената и тогава я зърнах – мъничка бяла перличка, седнала в нозете на дванадесетте кралици на черните перли на океана Любов.

Няма коментари:

Публикуване на коментар