Бог мой

Господи помилуй, Господи помилуй, Господи поми...

Дървеният кръст се търкулна в калната локва, почернял и намокрен, от дъжда ли, от сълзите му  ли.

Едва дишах. Влака спря за минути насред полето, едва успях да се измъкна с тежкия куфар и тръгна напред със свист, пронизващ съзнанието повече от студа. Тогава ги видях – двама със сопи колкото човешки бой, изправени като Откровение над гърчещата се фигура на земята. Стовариха ги отгоре и, раз, два, още, после единия ме погледна с кривото си око, изплю се звучно и викна на другаря си да се махат. Вятъра плющеше и размазваше видимостта в пръските дъжд, в гумените ми ботуши шуртеше вода, пръстите ми бяха вкочанени и не ги усещах но тръгнах към човека в калта къде с препъване, къде набегом, свлякох се на колене пред него и вдигнах главата му.

- Не мен, дъще, там, Настя, тичай, там, там, Настя... тя... Настя...

Задъха се и изгуби съзнание. Челото му беше разцепено и кървеше, окото и устните синееха подути под него а ръката му стискаше кръста. Увих главата му с вълнения си шал, смъкнах шубата си, проснах я на снега и на две на три избутах тялото отгоре. Задърпах. Беше тежък. Снега хрущеше под стъпките ми, хлъзгав и неприветлив.

...

Бях изпратена в Деревянка с направление от ПГПИИЯ – Пятигорский Государственый Педагогический Институт Иностранных Язиков  на работа от 1 Септември и имах петнадесет дни да се настаня и да намеря училището. На картата Сибир изглеждаше като голямо бяло петно. Посрещнаха ме с оркестър. Жените – пълнички християнки с везани сукмани, насядали на дълга дървена пейка в края на площадката от наредени каменни плочи, с румени деца до полите и пухкави булочки, завити в бели ленени кърпи с едра бродерия. Мъжете носеха гумени ботуши и бели ризи, мустаци и мандолини. Двама засвириха и двама запяха. След миг друг скокна да танцува, запляска с ръце, завъртя се, жени го последваха с размахани кърпи и весели подвиквания. Гледах очарована и не смеех да мръдна. Бях обикнала този народ от първия миг, в който стъпих на руска земя, слизайки от самолета на летище Шереметьево, през цяла Москва, до аэропорт Внуково, където ме чакаше скъпия ми баща с новата си съпруга Татяна, за да ме отведат в дома ни в Ставропол. Тогава бях гледала през прозореца на таксито дълго и замечтано, копнеейки чудните златни куполи на Кремъл и прекрасните руски дворци. В Деревянка нещата стояха иначе. Това беше един напълно различен свят. Нямаше ги гравираните културни палати, безкрайните библиотеки и красиви музеи, нито модерните многоетажни търговски центрове. Липсваше веселата суетня на сладкия университетски живот, топлия уют на семейния дом или дори многоезичната гълчава на разнородните многобройни туристи. В Деревянка имаше много, много тишина, дори когато хората пееха и танцуваха. Настаних се в дома на леля Тамара – майката на последната учителка тук - Инна Сергеевна. Ина Сергеевна бе заболяла и бе заминала и оттогава в селцето нямаше кой да учи децата. На ден път, в един далечен посьолок имаше училище, но бе неудобно, липсваше превоз и зимата бе недостъпно, нямаше пътища, затова бяха изпратили мен. Имах четири ученика – три умни момиченца – Даша, Ника и Гуля и момченце на има Вовка. Вовка имаше големи мечти, големи колкото голямата руска земя – искаше да порасне, за да го наричат Владимир Иванович и да стане като Гагарин – руски милиционер, с фуражка, който лети до Луната. Фантазиите на малкото момче мило ме усмихваха и по цял ден му разказвах за различните космонавти по света, за постиженията и успехите на модерната астронавтика и за безкрайността от светли и златни звезди, извезали тъмното сибирско небе с най-яркия блясък. Той ме слушаше с широко отворени очи, примигваше, а на другия ден повтаряше наизустено всичко, което чуеше. Разбирах, че присъствието ми тук означава любов и отговорност. В сърцето ми грееше смелостта и вярвах, че ще се справя. Щях да се науча на този нелек живот сред високите борове и тополите, да обикна студената черна пръст, която ни раждаше и поглъщаше и да и дам всичко от себе си. Измина първата ми година. Беше вълнуващо и спокойно. В топлите месеци, когато реката прииждаше от новите дъждове и старите снегове и  плисваше сребърна покрай Деревянка, събирах своите ученици и слизахме до брега. Те се заиграваха а аз рисувах. Рисувах тайгата, ширнала чуден зелен безкрай в душата ми, златните върхове на далечните планини, надникнали сякаш иззад пухкавия юрган на небето, увенчани със светлина, или се връщах мислено, а после и с четката и боите в чудния парк на поета Лермонтов, сгушен в покрая на Пятигорск и на платното се раждаха девойки с дантелени шапчици и чадъри за слънце, гиздави кавалери на бели коне и деца, гонещи балони по тревата, файтони с професори и учители от близката школа по изкуства, които пък криеха в куфарите си от синя коприна чудни малки книжки с поезия, поезия, която после тихо четях, приседнала до самата река, а Вовка, Даша, Ника и Гуля прехласнато слушаха. Времето минаваше неусетно. Зиме в Деревянка бе истинска приказка. Дървените пъстри капаци на къщните прозорци биваха строго залоствани за да не влиза студ, но вратите – широко отворени за всеки. Големите каменни печки бумтяха с жив огън и топлеха ухаещите на песен пити и пирогове, лизваха крайчеца на шарените чайници с езиче изпод капака отгоре и сгряваха премръзналите ни ръце около масите, където, нахвърляли топлите си кожухчета и шапки, седяхме на дълги раздумки, слушахме приказки за Иля Моромец или девойката Маченкат, опитвахме домашно дюлево сладко и бисквити с бяла лепкава глазура, наречени от стопанките печенье. Снега бе чист като дихание на ангели и покриваше даже къщите, оборите и дворовете досущ нежна, искряща коприна. Чертаехме пътища по снега до малката къща, в която се учехме на четмо и писмо, дори в най-студените месеци това бе тунел, издълбан под снега за да минем, най-често задръстван от няколкото любопитни синеоки кучета. Или плисвахме ведро вода зад крайната барака, където бабата на Ника не можеше да дотътри сакатия си крак и да се подхлъзне за беля; после отъпквахме мястото, още едно ведро и ето ти пързалка – арена за феи, вълшебници с пелерини и островърхи шапки, които могат да изпълняват всякакви всевъзможни желания, дори като онези на Вовка – големи колкото голямата руска земя. Безкрайният мъничък свят в това селце накрай света изпълваше сърцето ми с умиление.

Една сутрин, когато сънена запарвах чай в самовара на леля Тамара и бърках тесто за блини – пухкавите неподражаеми палачинки, от някъде се разнесе писък. Писък, който смразява и най-горещата кръв. Скочихме, захвърляйки всичко и хукнахме навън. Хората бяха наизлезли, всеки се суетеше и обикаляше наоколо, мъже тръгнаха към пътя, кучета се разлаяха. „Настя, боже мой, Настя, няма я Настя! Намерете нашата Настя!” „Настяяяя, къде сиии, Настя ела си”. Запролетяваше но тук пролетта идва късно, достатъчно късно за да забави бащи и братя да открият навреме скъпото изгубено същество. Настя изчезна. Търсихме я в реката и по поречието, между тополите и в непроходимите тежки гори. Търсехме я с дни и месеци и дълго гледахме пътя в очакване да се появи, развяла червената си везана кърпа. Настя бе само на дванадесет, мило и слабичко момиче с небесно сини очи и дълги руси плитки, сираче, изгубило родителите си много отдавна, почти никой не помнеше колко отдавна, за да и каже защо. За нея се бе грижила баба и а след тихата и смърт свещеника я приюти в малката църквица да му помага. Настя бе детето на Деревянка, имаше чуден глас, като на славей и всички се грижеха за нея.

В селото настъпи тъмна и неочаквана скръб. Родителите на учениците ми ги прибраха по домовете и не ги пускаха да излизат. Никой не идваше да се учи а и никой не разговаряше с мен. Аз бях пришълката, донесла отдалече чуждото щастие но и чуждата мъка. „За всичко си има време, девойче, и за радост и за скръб, и за истина. Не можеш да изпревариш нещата, ти чакай, чакай само. Научи се да чакаш и всичко ще се нареди.” Мъжете от селото мълчаха повече от преди. Минех ли край тях кимаха мрачно с глави, палеха сиви папироси и обръщаха гръб. Смъкваха ушанки ниско над челата и заминаваха без да се обръщат. Тъгувах. Тъгувах дълбоко и отчаяно. В ума ми се завърна някак неканен опитът да мисля на български и смаяно прозрях, че тайга и тъга са родственици. Когато се стопляше при мен на посещение идваше Юра, учителят от далечния посьолок. Седяхме двамата в моето празно училище и пиехме чай. Юра ме окуражаваше и настояваше да не се отказвам. Взехме отпуск и пътувахме до Ставропол, където го представих на родителя си и на Татяна. Юра бе скромен младеж и аз го харесвах. Навярно бихме се разбирали отлично, само да не беше тъгата.

На следващата година, в един от първите топли слънчеви дни Настя се появи изневиделица, мокра и болна, едва пристъпваща, с вързопче на гръб. Свалихме го а тя припадна. В него беше увито дете, момче, с черна като на гарван коса. Не беше ясно от къде идеше и как бе оцеляла в кучия студ и страшните нощи. Когато се свести дълго плака а после разказа само на свещеника. Той сви уста и мълча, не подговори и все клатеше глава заканително. „Кажи, Батюшка, кажи какво и има, чие е детето. Такива нямаме ние, всички сме светли”. Не каза. Не каза и Настя. Но в Деревянка слънцето вече изгряваше иначе. Планините отново близнаха златния ореол, реката пак забълбука сребриста. Вдъхновен от добрите новини и настроения Юра дойде и с букет цветя поиска да му стана жена. Съгласих се. На площада с каменните плочи заиграха мандолини, нацъфтяха пъстри одежди. Задимяха каменни печки и уханни руски хлябове навървиха върволица от там чак до мен и леля Тамара. Отпразнувахме сватба, а в косите си закичих снежно бяла дантела и весел вьюнок. С Юра отпътувахме да се разпишем при родителите ни и да отпразнуваме с тях. После той остана да уреди документите а аз се качих на влака за Деревянка.

...

Помооощ... помощ... помогнете, моля ви, ранен е, помогнете...

Селяните се стекоха и го подхванаха. Дишаше, не беше измръзнал. В селото цареше суматоха, някой бе дошъл и бе отвел Вадим – тъмнокосия син на Настя. „Не плачи, момиче, той не беше наш, не видя ли – черна коса, черни очи. Баща му си го е взел, не плачи, жива си.” Настя ридаеше неутешимо, свила коленца в ръце а тъничката и рубашка потрепваше и едва скриваше голите и ръце. Беше разпокъсана и бита. Не можеше да движи краката си. Прегърнах я. Отчето се оправи. Държахме го на легло и му носехме варени картофки и борш на поднос да се подсили и бързо заякваше. Леля Тамара свари пелмени, омеси хляб, надои мляко от кравата. Сипа му в чая треви против болка и за заякване, да стегне старите му кости. А той рееше очи през прозореца към безкрайния лес и нижеше молитва след молитва. Настя остана саката. Мъжете от селото сглобиха дървен стол с два пръта за носене отстрани и денем при нужда с него я изнасяхме навън а вечер прибирахме. Юра помагаше, беше силен. Децата спряха училище, даже Вовка спря да мечтае. Понякога им четях, по-рядко рисувах. Започнах да пиша. Веднъж Настя проводи отчето да ме повика.

- Настенка, душко, говориш ли момиче? Кажи ми, как си, добре ли си. Чакай да налея чай и идвам.

- Не искам чай... седни. Искам да ти разкажа. Ти можеш да пишеш, учена си. Запиши, напиши.

- Добре, добре... момент само, лист да взема, молив. – Засуетих се около нея а тя тъжно мълчеше. Накрая започна.

- Гражданка Анастасия, 12 годишна, отвлечена от Тарък, друговерец. Отведена далече, далече, чак зад Башкирия и Дагестан, отвъд Алтай. Отведена в земите на Тува. Запряна и насилена. Родила син, Вадим, крошка Вадик. Некръстен. Избягала през голямата Сибирска тайга, в студ, сняг и мочурища, чак до родна Деревянка. Записа ли?

Гледах я смаяно. От очите ми закапаха сълзи. „Записах...”

- Пиши още. Пиши. Кажи им. Велика е моята бяла и светла Русия. И всички в нея сме Руси. Друговерци и християни, всички сме синове на великата Русь. А синовете на великата Русь се раждат с тайга и секира в душите.

Чаят ми изстиваше, преглътнах с  усилие.

След време имахме празник, първият от много време насам. Юра бе уредил в Деревянка радиоточки, слушахме новини. През пращенето на жиците чувах дрезгав глас, съобщаваше тържествено, че на Съветска земя няма Бог. Станах и изтръгнах кабела. Имаше. Бях  Го видяла, всеки ден го гледах. С тънки като комарени ръчици и сива коса. С протрита рубашка. Живееше в задните стаи на църквата в студа и тъмата на желязната зелена кушетка.