- Димко, хади моето момче, ела и ти, на, ела да пробваш.. Няма да та и страх, опитай, опитай.
Старият Лютфу ага повдигна окървавената си ръка с ножа, протегна я и изпъна гръб. През дървената вратничка на двора се процеждаха щерките му, снахите и синовете, смъкнали гърбини в смирено мълчание, в почит към починалата и повече към стария. Един по един приближаваха, навеждаха се и допираха брадичка до ръката му, после до челото. Скрих се зад тухления зид на оджака и страхливо пъхнах ръце в джобовете. Жените носеха по нещо - коя тава с тиквеник, коя хляб, домати. Изнизаха се към лятната пристройка на къщата и чевръсто захванаха готвене. Петелът бе заклан, попарен с вряла вода и оскубан, и сега вреше в голяма тенджера на огъня. Бедни времена бяха и курбанът - беден като тях.
Лютфулла ага държеше ножа в тази къща. Сечеше безмилостно с него и главите на пилците, и мераците на многобройната си челяд. Мен ме беше прибрал преди три лета, кога останах сирак, след погребението на дядо ми. Българските къщи бяха залостени здраво, ни една порта не се открехна да ме прибере - за чирак бях малък, а времената бяха сухи. Дойде той, събра в една бохча ризките ми, свали кандилцето от стената и ме доведе в конака. Дедо ми му бил ратай, добър ратай. Къщата ни, в края на селото Лютфю ага срина с земята. Да не се разтича чумата към другите къщи. Незнайна болест покоси първом батя ми, после майка, тетю... накрая и дедо си замина. Останах сам.
Животът в
конака беше пъстър като шалварите на баба Зюльфия, дето погребвахме днеска.
Имаше животни и дълги, остри коси, подпряни на стената в плевника, пиринчени синии лъщяха край миндерите в одаите наместо
маси. Не се седеше по столове и сите подгъвахме крак на земята в единия край на
стаята, далече от шомината - там сядаше бабата само, връз едно подгънато,
изпрошнато сетре с откъсната яка - син и Емре и го дал, кога си дошъл за
последно от Стамбуля - така го сещала близко. Час по час Лютфю ага ме сръгваше
в ребрата с бастуна да скокна да туря дърво на огъня, да не простинат старите и
кокали. Добри бяха вечерите в бялата одая,
тихи, само огъня разпръскваше мека светлина и моето кандилце, дето палехме в
другия край и захлупвахме с вестник, много да се не види. Страх ме беше мен от
турските джамове на комшиите, целите увити в сенници и завеси тъй, че светлина
не процеждаха ни навън, ни навътре. Дедо все разправяше как българи и турчоля
едно били, хюкюмета ги разделял, фермана, ама хората хора били добри, ходели
си, хортували си, дружали. По Великден провождаше писани яйца в конака, по
Курбан байрям на софрата дома имаше краваи и баклава, сладка като майчино мляко,
имаше пържени мръвки. Ама не беше тъй днес. Никой не довадяше, никъде не
излизаха хората, всеки се беше прибрал и мълчеше, сякаш уста няма, сякаш ако
отвори да каже дума - зъбите му ще попадат. Мълчаха и снахите и щерките на
Лютфю ага, не знаеха песни, само синовете му подприказваха от време на време,
ама аз не разбирах, на български знаех аз. И те знаеха на български, ама
мълчаха. Мълчаха и на български, и на турски.
Изми ръце Лютфю
ага, подгъна крак и седна на сефалък на верандата. От горе се видеше надалече,
през пътя, чак до другите къщи. Помръдна пръст да седна в краката му и аз. Една
от кадъните мълком донесе кайве и шербет, и локум в едно чинийче. Дедю Лютфю
пиеше кайве непрестанно, от сутрин до вечер, дик да го държи, да не клюмал.
- Кахърен си,
Димко? За майка ти ли мислиш? Няма я майка ти вече, и баба Зюльфия при нея
отиде, няма ги. Останахме двамата само. Не ги гледай другите ти, няма да им
уврат главите на тях. Не рачиха да се учат, само Емре замина, хайлюзина неден,
готованко, абдал, да го видя сега кой ще му провожда златиците в Стамбуля. Тебе
ще уча аз, тебе ще изуча. Заделил съм пари. Скоро и аз при баба Зюльфия, та
време за губене няма. Ама тук ще оставиш всичко, Димко, моето момче, всичко.
Йомер ще те пишем. Йомер. Да минава в Корана. Всяка буква на името ти да значи
нещо. Силен. Безстрашен. Серт. Да не се отказва да учи, да печели и да живее. И
ще идеш там в американското школо, тапията да ти е добра.
Редеше ги Лютфю
деде, попийваше шербетлията и не мина и месец - натоварихме се на каручката с
него. Дълъг беше пътят ни, труден. Не спираше да хортува. Ахпапи не ти требат,
само парите ти ще арчат. Над тъмни бунари да се не наведаш - джинове има там.
Ербап да си навънка, ама в школото - да мълчиш като в конака. Да мълчиш, чуваш
ли?! Много приказки не щат те. Даскалите са други там, не като нашия ходжа,
добри са, учени. Ефенди им викат. За масрафа грижи да нямаш, всичко съм
помислил.
Остави ме в
тъмно, тясно стайче в общежитие за момчета, с два ката ризки за школото. По
тези земи никой не знаеше български, та и аз бързо се учех. Добре се учех. В
горните класове и фес ми дадоха. Излизахме с авери по Боаза, плиснал пенливи
води към всите четири края на света. Голям беше Стамбул, по - голям от Камен
Дял, по - нашироко и от България. Стигаше до края на мисълта ти, а там като
планина се въздигаха сараите на падишаха. С тях започваше Стамбул, с тях и
свършваше.
Взех тапия и
отидох аскер. Три години на служба, после ме назначиха във вилаета. Имах добра
оплата, имах дом и се оглеждах юва да свия - щерката на кожаря, Есма ми лежеше
на сърце. Задомихме се и син ни се роди, син като слънце. И после дойде хабера.
Дядо Лютфулла се споминал. За мене питал. Изучи ли се - питал. Написали
зетьовете писмо, подписали го с Йомер. Прочели му, че добре се уча, и той си
отишъл.
Докарах кола с
три впряга, наредихме покъщнината, качих и сина и потеглихме. Пред път свалих
на булката покривалото и писах сина си Асен.
В Камен Дял
вдигнах старата бащина къща от бял камък. Широки одаи, да влиза слънцето вътре.
Просторен двор, Асенчо да си играе. Каменна чешма съградих, българска и школо
отворих. Привиках малчуганите - българчета, турчета, циганета. В Св. Стефан бях
изучил и родно писмо, с жълтиците на Лютфулла ага. Конакът дадох на общината.
Хюкумата вече
не разделя хората, по Великден разнасят писани яйца, по Курбан байрям черния
казан обикаля селото. Никой не мълчи нито на български, ни на турски.
